Лейди Бриджлоу също се е примирила с преждевременното оттегляне на лятото и е променила съответно начина си на обличане — това я кара да изглежда малко по-възрастна (но не много) от своите двайсет и девет години; избрала е дебела вълнена рокля-манто, за да може да бъде сигурна, че здравето й ще остане „ненарушено“, както се изразява тя. Уилям е толкова навлечен, че изглежда направо кръгъл (това се дължи и на допълнителната тлъстина, която е натрупал по време на сезона). Брадата му, която междувременно се е сгъстила още повече и е подстригана във формата на правоъгълник, виси над вратовръзката, той е сложил вълнена жилетка, панталон от дебел туид, и сако от туид, което се опитва да разкопчае незабелязано, но няма как да се бори с копчетата пред гостенката.
— Не мога да кажа нищо за останалите морски курорти — подема той в отговор на въпроса й, — но Фолкстън се е превърнал в истински цирк, ако съдя по това, което видях. Вината е най-вече в железниците, разбира се.
— Е, така е, нови времена — отбелязва философски лейди Бриджлоу и разчупва една посипана със захар бисквита. — Тези от нас, които разполагат със собствени екипажи, ще трябва просто да потърсят някое райско кътче, до което общото стадо още не се е добрало. — Тя сдъвква парченцето бисквита припряно, като че ли се бои да не изпусне реда си за изказване. — Така или иначе никога не съм намирала нищо привлекателно в крайбрежието — освен, разбира се, това, че е полезно за болни и възстановяващи се.
— Да, разбира се — съгласява се Уилям и подава празната си чаша на Роуз.
— Как е съпругата ви? — пита съчувствено лейди Бриджлоу и го поглежда над ръба на пълната си чаша.
— О, убеден съм, че няма нищо сериозно — отвръща Уилям. — Настинала е, предполагам.
— Много ни липсва в църква — уверява го лейди Бриджлоу.
Уилям се усмихва измъчено. Всеизвестно е, че Агнес присъства на литургията в католическа църква почти всяка неделя, но той не намира сили да й го забрани. Колкото и неприятно да е вероотстъпничеството й, колкото й да го притеснява неодобрението на съседите, той иска преди всичко Агнес да бъде щастлива, а тя е най-щастлива, когато й позволят да потегли с екипажа към Крикълууд и да се прави на малка папистка.
Как се надяваше тя да се върне от морето по-закръглена и по-уравновесена! Но тя остана само осем дни, въпреки че той бе предплатил апартамента в хотела за две седмици, и вместо да се върне спокойно с влака, заедно с Клара, му прати картичка, в която се оплакваше, че в хотела имало американци, водата за пиене гъмжала от микроби, и настояваше той да отиде там и да я прибере незабавно. „Умолявам те в името на всичко свято, ела, моля те!“ така завършваше посланието й на обратната страна на картичката, на която иначе се виждаше смешна снимка на магаре, с прикрепена конусовидна раковина между ушите. Отдолу пишеше: „Еднорог, Фолкстън“. Притеснен от мисълта, че пощальонът може да прочете второ такова послание, Уилям се отправи към Фолкстън колкото бе възможно по-бързо, където откри една напълно спокойна и доволна Агнес, която се държеше с него като с неочакван гост, когото възпитанието й не позволява да отпрати.
— Как се чувстваше тя? — попита той набързо Клара, докато двамата наблюдаваха товаренето на абсурдно огромните куфари на Агнес, които сумтящите носачи тътреха надолу по стълбите на хотела.
— Нямам никакви оплаквания, сър — отвърна Клара с изражение на човек, който е прекарал поне една седмица на позорния стълб, обстрелван непрекъснато с гнили зеленчуци.
Когато се прибра у дома, Агнес доказа незабавно, че морето не е успяло да упражни каквото и да било здравословно въздействие върху нея поне не по начина, на който разчиташе доктор Кърлоу. Още щом разопаковаха сувенирите от Фолкстън, Агнес демонстрира новия се каприз глупав ритуал, който за съжаление междувременно се е превърнал в утвърден навик. Всяка сутрин, още преди закуска, тя се опитва да пусне една механична птичка да полети от прозореца на спалнята й. Това, че тиктакащият автомат пада като камък, че човката му е отчупена и лявото крило — провиснало, не може да накара Агнес да се откаже от ритуала. Всяка сутрин след закуска Шиърс намира дървената птичка зарита в прясно разкопаната пръст, или заплетена в някой храст, и я връща обратно в къщата, без да каже дума. (И защо му е да говори — като че ли протестите му промениха нещо, когато госпожа Ракъм оголи изцяло розовите храсти, за да осигури „ален цветен килим“ за гостите на един от приемите си!).
