— Горката жена — казва натъжено лейди Бриджлоу, — толкова я съжалявам! Хора като нас, с ненарушено здраве, би трябвало да бъдат благодарни за отреденото им щастие. Покойният ми съпруг приживе винаги подчертаваше колко благодарна трябва да бъда за това — очите и се замъгляват, тя отпуска глава на дантелената покривчица на облегалката, като че ли вижда пред себе си духа на покойния. — Ааах… горкият Албърт — казва тя с въздишка и приема парчето джинджифилов сладкиш, което Роуз й поднася. — Колко самотна се чувствам без него понякога… особено като знам каква голяма част от живота е още пред мен…
После лейди Бриджлоу изправя гръб с рязко движение, погледът й се прояснява и тя заявява, вирнала брадичка:
— Но не е редно да се поддавам на мъката, нали? Имам сина си, и Албърт продължава да живее в него. Между двамата има поразителна прилика! Знаете ли, понякога се питам… ако горкият човек беше още жив… и можех да го даря с още един син, дали и второто момче (приличало така удивително много на баща си? Не бих се учудила, ако станеше така!… Но вие трябва да ме извините, че ви отегчавам с моето бърборене. Уверена съм, че един ден и вие ще сте склонни да се занимавате с подобни наивни въпроси, когато имате син. — Тя потупва коленете си, като че ли са спящи салонни кученца, които трябва да разбуди. — Но аз ви откъсвам от вашите дела. Моля да ме извините.
— Не, не — отвръща Уилям, докато тя става, за да се сбогува. — За мен беше удоволствие.
Думите му са искрени; тя винаги е добре дошла в неговата приемна, и той я изпраща със съжаление до входната врата. Тя изобщо не се държи като другите титулувани особи от кръга на неговите познати; въпреки че се движи във висшите кръгове, у нея има нещо мило и дяволито, нещо, което според него се забелязва дори в начина, по който тя слиза забързано по стълбите и скача ловко в екипажа, преди кочияшът й да е успял да се смъкне от капрата, за да й подаде ръка. Тя махва още веднъж, прибира полите си в купето и екипажът потегля.
Докато проследява с поглед екипажа, който се клатушка по алеята към градинската порта, Уилям решава, че най-очарователната черта на лейди Бриджлоу е откритостта — тя общува съвсем открито с него, пред очите на аристократичните си приятели. Никога не го е упреквала, задето притежава това, което тя с присъщата си деликатност нарича „концерн“; дори много често казва, че бъдещето принадлежи на промишлеността. Иска му се само тя да не проявяваше такава загриженост към Агнес — най-вече защото душевната й щедрост не среща за съжаление никаква благодарност.
— На такава вяра да нямаш — бе заявила съвсем наскоро Агнес по време на един от зачестилите си пристъпи. Доста сериозно оскърбление; дори фактът, че тя отрече да е правила подобна забележка, след като пристъпът отшумя, не променя кой знае какво.
Но Агнес ще оздравее, той е убеден, че ще стане така — почти напълно убеден. Днес например нямаше никакви инциденти, нали — като изключим обичайния ритуал с дървената птичка… а вече наближава обяд…
Посетителката си е отишла, в къщата отново цари пълна тишина, а Уилям продължава да стои замислен в приемната. При всяка своя визита лейди Бриджлоу донася със себе си благотворен полъх на нормално човешко поведение, който отлита веднага след като вратата се затвори след нея, и атмосферата в дома започва отново да трепти от несигурност. Да, засега тук е тихо, но какво ли означава тази тишина? Дали Агнес седи и шие кротко в стаята си, или замисля поредната си налудничава постъпка? Дали спи със съня на праведните, или се мята в трескав припадък? Задържайки дъх, Уилям напряга притеснено слух, застанал в основата на стълбите.
Само след секунди той получава неочакван отговор на всичките си въпроси; някъде отблизо зазвъняват нежни звуци — гъвкави пръстчета танцуват по клавишите на пианото; никой мъж не би могъл да си представи нещо по-очарователно. Днес Агнес Ракъм отдава своята дан на музиката! Цялата къща сякаш грейва и се превръща в дом за всички, които живеят под нейния покрив. Уилям отпуска свитите си юмруци и се усмихва.
Кърлоу може да си говори за „болнични заведения“, колкото си иска; Уилям Ракъм не се признава толкова лесно за победен! А какво да кажем за съпружеската любов и грижа? Уилям знае отлично, че от октомври нататък опаковката на всеки произведен от фирмата му артикул ще бъде украсена с неговия лик (това е една от прекрасните идеи на Шугър). Когато трябваше да поръчва гравюрата, той избра за модел една своя снимка, на която има добродушно, почти бащинско изражение. Какво биха си казали дамите, които си купуват козметика на „Ракъм“, ако узнаят, че човекът, комуто дължат тази ароматна наслада, чийто лик е навлязъл в толкова домакинства в страната, е отпратил собствената си жена в лудница? Не, Агнес има право да й се даде още една възможност — не една, а десетки, стотици възможности! Та тя е негова съпруга, дявол да го вземе, и той се е клел да я тачи и обича, в здраве и болест.
