— Повикай Чийзмън — обръща се той към Лети, бързайки да се възползва от скъпоценните мигове, докато все още се разнася тази очарователна мелодия, докато маниакално повтаряните арпежи не започнат да опъват нервите му. — Излизам.
Секунди след като пристъпът му е отзвучал, още преди горчивият прилив на разкаянието да го е върнал към действителността, Хенри Ракъм трепва изненадано. Някой чука на вратата! Кой, по дяволите…? Никой не идва тук, съвсем никой! Трябва да е някаква грешка.
Той се почиства припряно, прави всичко възможно, за да добие приличен вид, но в бързината не може да намери чехлите си, и подтикван от упоритото чукане, тръгва към вратата по чорапи.
Когато отваря, на прага му се изпречва видение — същинско олицетворение на женската красота. Две съвсем млади жени, още почти момичета, със свежи лица, облечени съвсем еднакво — в сиви тоалети, с розови шапки и наметки. До тях има някаква покрита количка — прилича на бебешка, или на количките, в които цветарките разнасят стоката си, но в нея няма нито цветя, нито бебета.
— Моля ви, сър — казва едната. — Опитваме се да направим нещо за премръзналите и гладуващи жени и деца от остров Скай.
Хенри ги зяпва неразбиращо. В дома му нахлува леден вятър и му напомня противния факт, че по челото му се стича обилна пот.
— Остров Скай, сър — пояснява втората с мелодичен глас, който по нищо не се различава от гласа на сестра й. — В Шотландия. Много семейства са пропъдени от домовете си, сър, и са обречени на гладна смърт, защото зимата сигурно ще бъде тежка. Имате ли дрехи, от които бихте могли да се лишите?
Хенри мига като идиот. По лицето му вече плъзва червенина, защото знае, че каквото и да каже, ще го каже със заекване.
— Аз… аз дадох всичките си ненужни дрехи на… ъъъ… една дама, която работи в няколко благотворителни дружества — момичетата го гледат мило, но недоверчиво, като че ли са привикнали да ги отпращат с подобни лъжи, но са прекалено добре възпитани, за да възразят. — Госпожа Емелин Фокс — допълва той отчаяно, като че ли името ще изясни всичко.
— Миналата зима, сър — започва първото момиче, — тези хора са били принудени да ядат морска трева.
— Водорасли, сър — пояснява второто, забелязало объркването му.
Красивите гърди на първото се повдигат във въздишка, то отваря уста, за да проговори отново, но Хенри вече не издържа.
— Бихте ли приели пари? — пита той пресипнало. На сцената се появява котката и започва да се търка в глезените му, привличайки вниманието към босите му крака.
Близначките се споглеждат, като че ли никой досега не им е правил такова предложение и те нямат представа как да реагират.
— Не бихме се осмелили да настояваме, сър… — започва едната и хвърля поглед назад, но Хенри приема това за съгласие и започва да рови в джобовете на панталона си.
— Ето — той изважда шепа монети, заедно с късчета изрезки от вестник и няколко забравени пощенски марки. — Два шилинга достатъчни ли са? — Той трепва неволно при мисълта, че и други неща могат да се купят с два шилинга. — Не, ето ви три.
Той измъква лъскавите монети от плявата — купчинка фартинги, пепита и всякакъв друг дребосък.
— Благодаря ви, сър — казват момичетата в хор, а това, което е по-близо, протяга ръка. — Няма повече да ви безпокоим.
— Не, не, не може да става дума за безпокойство — казва той и ги наблюдава с облекчение как се отдалечават с количката си, а турнюрите им подскачат в унисон.
Хенри затваря вратата и се връща в топлата дневна — единствената уютна стая в дома му. На пода до огнището се търкаля смачкана на топка носна кърпичка. Не е необходимо да я разтваря, за да знае, че тя е лепкава от собствената му сперма — нали я хвърли на пода само преди минути.
Той се отпуска тежко на креслото — краката и ръцете му са студени, главата му гори, слабините го сърбят; цялото му тяло е тежко, нехармонично бреме от плът, обгърнало в нежелана прегръдка една лепкава от мръсотия душа. За да увенчае позора му, Писана се появява с меки стъпки в дневната, упътва се право към мръсната кърпичка и започва да я души любопитно.
— Псст — съска той и размахва предупредително един вълнен чорап.
— Това е мръсно!
