Измъква кърпичката изпод носа й, и отново я стисва в юмрук. Прането на кърпичката е изпитание, на което не иска да се подлага; склонен е да преодолее себе си, когато става дума за изцапана нощница (това е една от причините, поради които не иска да наеме перачка); но му се струва, че това евтино парцалче плат не си струва терзанията, които ще преживее, докато се опитва да изтърка упоритите петна семенна течност в сапунената вода. Как ли постъпват в такива случаи другите мъже, които злоупотребяват по такъв начин с телата си? Предават невъзмутимо тези лепкави парцали в ръцете на жени-прислужнички, което сигурно предизвиква презрението им? А може би полюцията е рядко явление при мъже с по-силна воля! Обзет от мъчителен срам, задето хаби здрав памучен плат, след като толкова бедняци зъзнат заради дупките по дрехите си (дори и в Лондон, за остров Скай да не говорим!), Хенри хвърля кърпичката в камината. Платът пада точно в средата на жаравата, започва да тлее, почернява, и после изчезва сред високо вдигналите се пламъци.
Госпожа Фокс умира и той не може да й помогне с нищо. Тази мисъл се връща постоянно, за да го измъчва — и в мигове на най-черно отчаяние, и в моменти на случайно просветление, наяве и насън. Госпожа Фокс умира и той не може да я излекува, не може да я развесели, не може да облекчи мъките й. Тя лежи вече по цял ден на един шезлонг в градината на баща си, или, ако времето е много лошо, на същия шезлонг край прозореца на мрачната приемна, и се взира в едва забележимата вдлъбнатина, която е оставил столът й на моравата. Тя не страда особено, само ужасно скучае — или поне така твърди пред Хенри, между мъчителни пристъпи на кашлица. Той я пита дали иска бульон. Не, не искала бульон, и той не би поискал, ако го беше опитал. Това, което иска, е да може да ходи, да ходи под слънчевите лъчи; но слънцето се крие, а дори да успее да пробие за малко облаците и да грейне ярко, госпожа Фокс моли Хенри да я почака, докато си поеме дъх, и възможността е пропусната. Всъщност тя изобщо не може вече да върви, а той не може да я носи. Веднъж — само веднъж — той плахо намекна нещо за инвалидна количка, но тя отказа, при това с необичайно остър тон. Ако не се опасяваше, че ще я обиди, той би й напомнил, че гордостта е грях.
И все пак — понякога тя го гледа така умолително, очите й се станали огромни и се открояват на бялото като порцелан лице, устните й са сухи и подути. Понякога млъква насред думата и започва да се взира упорито в него; чува се само дишането й, една синкава вена пулсира на шията й, и други две — на слепоочията. „Ти владееш силата да победиш Смъртта“, така казват сякаш очите й, „защо не искаш да й попречиш да ме вземе?“.
— Д-добре ли сте, госпожо Фокс? — казва той тогава — ако не това, пак някаква подобна глупост.
— Не, разбира се, че не съм добре, Хенри — казва тя и отклонява с въздишка този свой плашещ, доверчив поглед, трепкайки с изтънелите си като хартия клепачи.
В редките случаи, когато чувства прилив на сили, тя ги използва, за да го прогони. Вчера беше такъв ден — бузите й пламтяха, тя беше неспокойна, очите й бяха зачервени, настроението — непостоянно. В продължение на цял час като че ли спеше, понякога устните й се раздвижваха безмълвно, гърдите й се повдигаха едва забележимо. После се събуди рязко, надигна се на лакът и започна да го хока:
— О, Хенри, що за човек сте вие? Още ли сте тук? Каква е ползата да седите тук цял следобед… и да се блещите срещу оградата на задния двор?… Струва ми се, че достатъчно често броите коловете!
Тонът й беше странен и смущаващ, неразбираем за него — едновременно дружелюбно шеговит и изпълнен с неприкрито страдание.
— Аз… аз мога да остана още малко — отвърна той, гледайки право пред себе си.
— Трябва да живеете собствения си живот, Хенри — каза тя настоятелно, — вместо да пилеете ценно време край една дремеща жена. Не съм забравила колко ненавиждате безделието! Аз ще се оправя някой ден — но това няма да се случи утре или дори следващата седмица. Но аз наистина ще оздравея — вие ми вярвате, нали, Хенри?
— Дано даде Бог… — замънка той.
— Кажете ми, Хенри — продължи тя трескаво, — какво направихте, за да изпълните това, за което сте призван?
В този момент му се прииска наистина да си беше тръгнал по-рано.
— Аз… аз… имам известни съмнения — отвърна той, обзет от суеверен страх, че тя чува богохулните думи „Да бъде проклет Бог!“ също тъй ясно, както те отекват в неговата глава. — В крайна сметка ми се струва, че не съм много подходящ за свещеник.
— Глупости, Хенри — възкликна Емелин и стисна ръката му, за да го принуди да я погледне в очите. — Вие ще станете най-добрият… най-милият, най-искреният, най-почтеният, най-красивият… — тя се изсмя смутено и от носа й потече тънка струйка кръв и слуз.
Шокиран от този неблаговиден инцидент, той отново отклони поглед към оградата, и започна да се бори със себе си, за да произнесе своето признание:
— Аз… се съмнявам… вярата ми…
