— Не, Хенри — разплака се тя тогава, а дъхът й започна да свисти мъчително. — Не бива! Не искам да чувам такива неща! Бог е неизмеримо по-важен… от болестта на някаква си жена. Обещайте ми, Хенри… обещайте ми… обещайте ми… че няма да се… откажете от призванието си.
Тогава той, какъвто си е страхливец, безгръбначен злодей и отхвърлен от Бога богохулник, й даде единствения възможен отговор — отговора, който тя искаше да чуе.
— Ах, съкровище… така ми се иска да живеехме заедно, в един дом.
Сърцето на Шугър подскача, когато чува думите на Уилям — звукът на гласа му вибрира в гръдния й кош, докато той притиска бакенбарди към гърдите й. Никога не е предполагала, че проявата на чувства от страна на който и да било мъж би могла да предизвика у нея шеметно ликуване — особено когато въпросният мъж е пълничък господин с дразнещо гъделичкащи бакенбарди; но сърцето й започва да се блъска смущаващо силно в гърдите — точно където той е опрял ухото си.
— Този апартамент е елегантен и удобен — казва тя и отчаяно се надява той да възрази. — Освен това тук никой не ни безпокои.
Той въздъхва и плъзва показалец по тигровите шарки на бедрото й.
— Знам, знам…
Ръката му се отпуска нежно върху влажната делта между краката й. (Напоследък често постъпва така — не престава да я гали, дори след като собственият му апетит е задоволен. Някой ден тя може и да събере смелост и да упъти по-точно ръката му).
— Въпреки това — продължава той с жалостив тон, — толкова често възникват неща, които искам да обсъдя с теб, а няма как да се откъсна от задълженията си и да изляза от къщи.
Шугър го гали по косата, втривайки ароматното масло в напуканите си длани.
— Но ние обсъдихме вече всичко, нали? — казва тя. — Формата на буквата „Р“ върху новите опаковки; изгарянето на петгодишните растения — ще трябва пак да доведа полковника; какво да правим с люляковите градини на Льомерсие; как да убедим сенилните приятелчета на баща ти да освободят лондонския офис…
И през цялото време си мисли: „Хайде, кажи ми колко ме обичаш, хайде, кажи го!“.
— Да, да — казва той, — но има и други неща, които не позволяват да идвам по-често тук. — Той изпъшква раздразнено, надига глава от гърдите й и потрива лицето си с ръце. — Странно е наистина, но установявам, че е далеч по-лесно да управляваш търговска империя, отколкото да ръководиш семейството си.
Шугър придърпва чаршафите нагоре и покрива корема си.
— Да не би състоянието на Агнес да се е влошило?
— Изобщо нямах предвид Агнес — отвръща той уморено, като че ли семейството му е невероятно многобройно, и всеки негов член изисква постоянното му, неотслабващо внимание.
— Тогава… детето?
„Хайде, давай. Кажи името на собствената си дъщеря — какво ти пречи да го кажеш?“.
— Да, съществува проблем с детето — признава Уилям. — Възникна ужасно затруднение. Биатрис, бавачката й, заяви, че според нейното скромно мнение, детето е достигнало възрастта, когато само бавачката вече не е достатъчна. — Той изкривява лице в гротескна пародия на женско раболепие, и започва да скимти, имитирайки бавачката. — „Нямам нужните познания, господин Ракъм. Госпожица Софи има нужда от гувернантка, господин Ракъм“. Разбира се, това, че госпожа Барет роди наскоро и има нужда от бавачка, и освен това дрънка наляво и надясно, че парите за нея не са проблем, няма нищо общо с настояванията на Биатрис да я освободя, нали?
— Такааа… На колко години е Софи? — пита Шугър и оставя чаршафа да се хлъзне от гърдите й, за да отклони мислите му от настоятелните си въпроси.
— О, само на пет! — казва небрежно Уилям. — Момент да помисля; не, на шест е; точно така, шестият й рожден ден мина, когато Агнес беше на море. Наистина, Шугър, мислиш ли, че едно шестгодишно дете се нуждае от професионален преподавател?
Шугър вижда в мислите си собствения си образ — шестгодишно дете, седнало на ниско столче до полата на майка си, левият му крак е превързан, защото е било ухапано от плъх. Детето чете старателно една опърпана книга. Това е страховит готически роман, озаглавен „Монахът“, от който тя не разбира почти нищо.
— Не мога да ти отговоря, Уилям. Аз самата съм била подложена на строга образователна програма още от мига, когато съм проходила, но детството ми… — тя се присвива, защото си спомня как четеше на глас пред госпожа Кастауей, която й се присмиваше, защото бъркаше думи, чието значение не познаваше, — детството ми беше… необичайно.
— Хммм — това не е отговорът, който Уилям очакваше, затова той променя темата. — А и брат ми Хенри — от гърдите му се отронва тежка въздишка, — ми дава постоянно поводи за безпокойство.
— Така ли?
— Прекалено тежко преживява болестта на една своя приятелка.
— Каква приятелка?
— Една много… — от уважение към тежкото състояние на госпожа Фокс той се опитва да намери някое прилагателно, което да не звучи оскърбително, — много достойна жена на име Емелин Фокс. Тя беше като пътеводна звезда в Дружеството за спасение, но се разболя от туберкулоза.
