— Знам, че няма да е лесно предвид обстоятелствата, но нека се опитаме да не споменаваме госпожа Фокс, какво ще кажеш? — предлага Уилям, докато текат последните минути преди появата на Хенри.
— Мога да се престоря дори, че сезонът е още в разгара си, скъпи — Агнес му смигва с нещо, което почти наподобява кокетство, — и да не казвам каквото и да било за каквото и да било.
Хенри пристига с малко закъснение, доста притеснен, и веднага щом прислужницата отнася палтото и шапката му, мокри от дъжда, Уилям го прегръща братски през рамо и го въвежда право в трапезарията. Там пред Хенри се разкрива видение на райско изобилие: топлина, ярка светлина, всичко е отрупано с рози, салфетките са аранжирани като разперени паунови опашки, а една хубавичка нова прислужница тъкмо поставя на масата супник, пълен със златиста супа. Госпожа Ракъм вече седи на масата и му се усмихва, обгърната от цветна пъстрота и сиянието на сребърните прибори.
— Извинете… — мънка Хенри. — Аз… ъъъ…
— Сядай, Хенри, сядай — Уилям му показва стола с великодушен жест.
— Ние тук не държим на абсолютната точност.
— Колебаех се дали да дойда — отвръща Хенри, примигвайки от това необичайно дружелюбие.
— Толкова по-радостни сме, че си се решил все пак — Агнес отново го дарява със сияйната си усмивка.
Едва когато Хенри се е разположил на мястото си, пред пълната с вино чаша, блестящите порцеланови чинии, снежнобелите салфетки и свещника, които сякаш обединяват усилия, за да осветят по-ясно лицето му, Уилям забелязва колко се е занемарил брат му. Косата на Хенри има остра нужда от подстригване, но той я прибира зад ушите — само една къдрица постоянно се измъква и пада върху потното му чело. Очевидно е, че от доста време не е употребявал нито сапун, нито някакъв ароматен балсам. Погледът му слиза надолу, към дрехите на брат му, които са изпомачкани и раздърпани — като че ли е пълзял с тях по земята, или е отслабнал много — или и двете. Вратовръзката му се е изкривила и под нея се вижда една от карфиците, с които е прикрепена яката му. Карфицата блести дразнещо на светлината на свещите и Уилям изпитва желанието да се пресегне и да я нагласи. Вместо това той дава знак да започне вечерята.
Хенри гълта лъжиците патешко консоме, без дори да погледне какво има в чинията му. Вместо това той се взира с кървясалите си очи в някакво невидимо огледало, отразяващо терзанията му, което трябва да се пада вляво от рамото на брат му.
— Не е редно да ям, не бива да се тъпча така — казва той сякаш на себе си, но продължава да гълта автоматично супата. — В Шотландия има хора, които са принудени да се препитават с водорасли.
— О, но в тази супа няма никаква мазнина — казва успокоително Агнес. — Наредила съм да я оберат много внимателно.
Надвисва застрашително и неловко мълчание, нарушавано само от сърбането на Хенри. „Дали това не е причината, поради която не беше канен никъде по време на сезона?“, пита се Агнес.
— Що се отнася до водораслите — продължава тя, обзета от внезапно вдъхновение, — и на нас ни сервираха водорасли веднъж, нали, Уилям? Струва ми се, че беше на вечерята у госпожа Олдъртън — бяха с някакъв сос. С риба-меч и миди. Опитах малко, но вкусът ми се стори странен. Толкова съм доволна, че сервирането беше
Уилям се смръщва, защото си припомня притеснението, което изживя на една вечеря у госпожа Кътбърт преди две години, когато кучето на домакинята се шмугна под покривката от бяла дамаска, много близо до мястото, където седеше Агнес, и изпод масата се разнесе шумно мляскане.
— Обществото е затворило вратите си за мен — обявява мрачно Хенри, а една прислужница взема празната му супена чиния. — Нямам предвид баловете и вечерите, а обществото, нашето общество — общността на душите, от която би трябвало всички да бъдем част. Не съм в състояние да сторя нищо за никого, няма роля, която бих могъл да изиграя.
— О, Божичко! — Агнес насочва към Хенри широко разтворените си, изпълнени със съчувствие очи, докато прислужниците внасят основното ястие. — Но нали се надяваше да станеш свещеник!
— Надявах се! — възкликва Хенри с язвителен тон, от който лъха пълна безнадеждност.
— Убедена съм, че ще бъдеш много добър свещеник — настоява Агнес.
Хенри стисва здраво зъби, докато в чинията пред него се появява горещо бутче от задушена яребица.
— По-добър от онзи досаден доктор Крейн — допълва Агнес. Честно казано, не знам защо изобщо си правя труда да ходя на църква напоследък. Непрекъснато ме предупреждава да не върша неща, които и през ум не би ми минало да сторя…
И така, вечерята продължава, хапка след хапка, Агнес поддържа почти сама разговора (подкрепяйки се начесто с някоя и друга глътка червено вино), докато Уилям се взира с все по-нарастващ потрес в жалката фигура, в която се е превърнал брат му.
