Не мисля, че знам от какво точно се нуждае отец О’Райли, но знам какво смятам да направя. Вече у дома, седя с Портиер и поглеждам от време на време снимките върху телевизора. Решението съзрява в мен.
Ще напълня църквата му.
Само още не знам как.
Минават още няколко дни, а аз още не съм измислил как да закарам хората в църквата. Мисля си да помоля Одри, Марв и Ричи да заведат семействата и приятелите си, но първо, никой от тях не е чак дотам надежден, и второ, няма да е никак лесно да завлека дори тях самите още веднъж.
В началото на седмицата имам много работа и докато карам, продължавам да размишлявам. Внезапно, докато возя един човек към летището, получавам озарение. Почти сме стигнали, когато той казва:
- Слушай, приятел, имам малко време. Дали да не се отбием за малко в оная кръчма
там?
Поглеждам в огледалото за обратно виждане и ме осенява.
- Еврика! - изричам.
- Само една бира в истинска кръчма - казва той. - Не понасям тези закусвални по летищата.
Спирам и го изчаквам да слезе.
- Ти няма ли да пийнеш една? - пита той. - Аз черпя.
- Не - отвръщам. - Имам клиент, но ако искате, ще дойда да ви взема след половин
час.
- Става и така.
Явно и собствената му компания му стига.
Честно казано, и на мен. Ще ви кажа нещо, което не подлежи на съмнение.
В тази страна има само едно нещо, което може със стопроцентова сигурност да привлече тълпи от хора. И то е бирата. На аванта.
Отивам при отчето - почти нахълтвам у тях и му казвам, че можем да организираме нещо за следващата неделя. И му обяснявам идеята си. "
- Безплатна бира, разни неща за децата, ядене. Споменах ли безплатната бира?
- Да, Ед, май я спомена.
- Е? Какво ще кажете?
Той сяда и се замисля.
- Звучи страхотно, Ед, но забравяш само едно.
Днес обаче нищо не може да ми подреже крилата.
- Какво е то?
- За това трябват пари.
- Мислех, че католическата църква е фрашкана с пари. Всичкото това злато, тези огромни катедрали...
Той се засмива.
- Ти да видя някъде злато в моята църква, Едуард?
Едуард?
Отецът е може би единственият човек, на когото съм позволявал да ме нарече така. В удостоверението ми за раждане си пише Ед.
- Сигурен ли сте, че нямате някакви скатани пари? - не мирясвам аз.
- Нямам, Ед. Вложил съм всичко в разни фондове - за самотни малолетни майки, алкохолици, бездомници, наркомани... и почивката ми на Фиджи.
Предполагам, че се шегува за Фиджи.
- Добре тогава - казвам. - Аз ще събера парите. Имам някакви спестявания. Ще дам
петстотин.
-
Скоропостижно се изнасям на заден ход.
- Не се притеснявайте за нищо, отче - казвам и дори си позволявам да подметна: -Имайте малко вяра.
Трябва да ви кажа, че е много полезно човек да има инфантилни приятели в наше време. Веднага ти подсказват как да разгласиш нещо. Не се затормозяваш с афиши, не пускаш обяви в местния вестник. Разбираш, че има само един вариант, който ще подейства безотказно. И ще се отпечата в мозъка на всеки един жител на града... Надписи със спрей.
Марв внезапно е заинтригуван от идеята да иде на църква в неделя. Разкривам му плана си и знам без капка съмнение, че мога да разчитам на него. Това е област, в която е ненадминат и се развихря. Понякога неговата инфантилност си е много на място.
Отмъкваме барбекютата на мама и на Ричи, аз се обаждам и поръчвам надуваем замък, а един приятел на Марв, който работи в кръчма, ни доставя караоке машина. Освен това купуваме няколко кега бира и известно количество кренвирши от месаря на доста прилична цена и сме готови.
Време е за графитите.
Купуваме спрея във вторник следобед от железарията и в три през нощта нападаме. Колата на Марв допълзява до нас и решаваме да започнем оттук. С огромни букви изписваме в двата края на главната улица:
Не знам за Марв, но аз го чувствам другар и съратник, докато изписваме думите, коленичили пред стената. По някое време поглеждам към него. Марв, който си умира да спори. Марв скръндза-та. Марв с изчезналата приятелка.
Когато работата е свършена, той ме шляпва по рамото и двамата хукваме като изпечени крадци. Тичаме и се смеем. Моментът е толкова дълбок, че сякаш потъвам в него и се оставям да ме носи.
Смехът ни е прекрасен.
Стъпките ни бягат и аз не искам да стихват. Искам да тичам, да се смея и да се чувствам така завинаги. Искам да избягам от всички онези мъчителни моменти, когато реалността на битието забива вилата си в плътта ни, приковавайки ни на място. Искам да останем тук, в този момент и никога да не бъдем някъде, където няма да знаем какво да си кажем и какво да направим.
Но сега - нека просто да бягаме.
Ние бягаме сред смеха на нощта.
На другия ден всички говорят само за това. Абсолютно всички.
