Ченгетата посещават отеца и го питат дали знае нещо за тази работа. Той признава, че знае нещичко, но и представа си няма за рекламните техники, приложени от паството му.
В петък вечер, когато отивам да го видя, той ми разказва цялата история.
- Сигурно се досещате, че имам доста съмнителна клиентела - казал на ченгетата. -Че коя бедняшка църква ги няма?
Те му повярвали естествено. Кой не би повярвал на този човек?
- Добре, отче, но ако разберете нещо, ще ни кажете, нали?
- Разбира се, разбира се.
А когато си тръгвали, отецът дори попитал:
- Ще ви видя ли и вас в неделя, момчета?
И ченгетата са хора.
- Безплатна бира? - гласял отговорът. - На такова нещо не се отказва.
Блестящо.
И така, всичко е готово. Всички отиват. Семейства. Пияници. Гадни копелета. Атеисти. Сатанисти. Готик маниаци. Всички. Заради безплатната бира. Можете да се обзаложите. Две мнения по въпроса няма.
В петък съм нощна смяна, но съботата ми е свободна.
Този ден се случват две неща.
Първото е, че свещеникът идва у дома. Предлагам му да хапне супа с мен. Насред яденето той спира и виждам, че на лицето му е изписано вълнение.
Оставя лъжицата и казва:
- Трябва да ти кажа нещо, Ед.
Аз също спирам.
- Да, отче?
- Знаеш ли, казват, че имало куп светци, които нямат нищо общо с църквата и не знаят почти нищо за Бога. Но Бог върви с тях, без те дори да подозират. - Той впива поглед в мен и изрича: - Ти си един от тези хора, Ед. За мен е чест да те познавам.
Слисан съм.
Наричали са ме как ли не, но още никой не ми е казвал, че за него е чест да ме познава. Внезапно си спомням въпроса на Софи дали не съм светец и моя отговор, че съм просто още едно глупаво човешко същество.
Този път си позволявам да го чуя.
- Благодаря, отче.
- Няма защо.
Второто, което се случва, е, че правя няколко посещения в града. Най-напред се отбивам съвсем за кратко при Софи. Питам я дали ще може да дойде в неделя и тя отговаря:
- Разбира се, Ед.
- Доведи и твоите хора - казвам.
- Добре.
После отивам у Мила и я питам дали ще ми позволи да я придружа до църквата в неделя.
- С най-голямо удоволствие. Джими.
С една дума, тя е във възторг.
И накрая, последното посещение.
Когато чукам на вратата на Тони О’Райли, не съм особено оптимистично настроен.
- А, ти ли си - казва той, но като че не му е неприятно да ме види. - Предаде ли на брат ми каквото ти казах?
- да - отвръщам. - Между другото, казвам се Ед.
Чувствам се малко объркан. Не обичам да казвам на хората какво да правят, нито дори да ги питам. Все пак поглеждам Тони О’Райли и се решавам.
- Мисля, че...
Краят на изречението увисва във въздуха.
- Какво?
Улавям го, но го задържам. Решавам да пробвам нещо друго.
- Мисля, че знаеш какво, Тони.
- да - съгласява се той. - Знам. Видях надписите.
Свеждам поглед и изричам:
- Е, какво ще кажеш?
Тони отваря замрежената врата и за миг ме дострашава, че ще ми се нахвърли, но той ме кани да вляза и сядаме в хола. Дрехите му са почти същите като предния път - шорти, потник и чехли. Не ми изглежда опасен, но аз си имам твърдо мнение за мъже с подобен стил на обличане. Всички големи престъпници ходят с къси гащи, потници и джапанки. Без да пита, той донася безалкохолно.
- Обичаш ли оранжада?
- Разбира се.
Има дори ледени кристалчета. Сигурно хладилникът му е от онези чудеса, дето правят всичко. Чувам глъчка в задния двор и скоро виждам и детски лица да се мяркат и изчезват - явно скачат на батут.
- Малки негодници! - изкикотва се Томи.
Явно има същото чувство за хумор като брат си.
Няколко минути гледаме някакъв извънредно интересен номер с теглене на въже по "Светът на спорта”, но когато на огромния екран на телевизора се появяват реклами, Тони отново насочва вниманието си към мен.
- Кажи ми, Ед... Сигурно се чудиш на какво се дължи разривът между мен и брат ми?
- Да - признавам.
- Искаш ли да чуеш какво се случи?
Поглеждам го.
Искрено.
И поклащам глава.
- Не, не е моя работа.
Тони въздъхва тежко и отпива от оранжадата. Чувам как кристалчетата хрущят в устата му. Не знам защо, но чувствам, че съм му дал правилния отговор.
Едно от децата влиза разплакано в стаята.
- Татко, Райън пак...
- Престани да мрънкаш и се разкарай! - виква Тони.
Хлапето като че се кани да зареве още по-силно, но се овладява и веднага сменя тона.
- Студена ли е, татко?
- Да.
За миг си мисля, че хлапето пита дали баща му не възнамерява да го полее със студена вода, но после се сещам за оранжадата.
- Може ли да си пийна малко?
- А вълшебната думичка?
- Моля!
- да чуя цялото изречение.
- Моля те, татко, може ли да си пийна оранжада?
- Така е по-добре. Джордж. Може. Бягай в кухнята и си налей!
- Благодаря, татко! - светва малкият.
- Проклети хлапета! - изсмива се Тони. - Маниерите им никакви ги няма.
- Така е - съгласявам се аз и двамата избухваме в смях.
- Знаеш ли, Ед - казва Тони, - ако се поогледаш внимателно утре, може и мен да ме видиш някъде там.
Вътрешно засиявам от щастие, но не го показвам.
- Благодаря, Тони.
- Татко! - изпищява Джордж от кухнята. - Разлях го!
- Знаех си!
Тони става и поклаща глава.
- Извинявай, че не те изпращам, но трябва да оправя мазалото.
- Не се притеснявай.
