Напускам големия телевизор и голямата къща с облекчение. Резултатът е повече от добър.
Спя по-зле, отколкото съм допускал, че е възможно, и се събуждам рано. Вечерта четох красива странна книга - "Маса за всичко”, и сега не я намирам - сигурно е паднала зад леглото. Докато я търся, се сещам, че днес е великият ден. Денят на свещеника. Зарязвам търсенето и ставам.
Одри, Марв и Ричи пристигат у нас в осем и четиримата потегляме към църквата. Отец О’Райли вече е там и ходи напред-назад, докато обмисля проповедта си.
Идват и други хора.
Човекът на Марв с бирата и караокето.
Хората с надуваемия замък.
Изкарваме барбекютата и оставяме Ричи с няколко негови приятели да пазят бирата, докато трае проповедта.
Към десет без четвърт вече всички започват да прииждат и се сещам, че е време да доведа Мила.
- Ей, Марв! - Не мога да повярвам, че го правя. - Мога ли да взема колата ти за десет минути?
- Какво? - Ясно ми е, че ще направи от мухата слон. - Искаш да вземеш скапаната ми кола?
Нямам време за такива неща.
- Да, Марв. Вземам си обратно всяка дума, която съм казал.
- И?
И?
Сещам се.
- Никога повече няма да кажа думичка за нея.
Той се ухилва победоносно и ми хвърля ключовете.
- Пази я, Ед.
Това вече е прекалено. Марв знае, че нямам избор и ще трябва да си държа езика зад зъбите. Дори чака, копелето, но аз си мълча.
- Добро момче! - казва той и аз тръгвам.
Мила чака с нетърпение. Вратата се отваря още преди да съм изкачил стъпалата на верандата.
- Здравей. Джими - казва тя.
- Здравей, Мила.
Отварям й вратата на колата да се качи и потегляме към църквата. През счупеното стъкло полъхва приятно.
Когато пристигаме, е десет без пет. Чака ме изненада. Църквата е претъпкана. Дори виждам майка ми, облечена в зелена рокля. Не мисля, че е дошла заради бирата. Просто не иска да изпусне нищо от случващото се.
Откривам едно от малкото свободни места за сядане и настанявам Мила.
- А ти. Джими? - пита тя притеснено. - Ти къде ще седнеш?
- Не се притеснявай - казвам й. - Ще си намеря място.
Но не си намирам, а заставам при правостоящите в дъното и зачаквам появата на отец О’Райли.
Става десет и църковните камбани прогърмяват над паството. Всички, и децата, и напудрените дами с чантички, и пияниците, и тийнейджърите, и вярващите, които всяка седмица задължително са в църквата, замълчават.
Свещеникът излиза.
Всички чакат думите му.
Известно време той просто оглежда тълпата. После по устните му се плъзва познатата лукава усмивка.
- Здравейте всички! - казва отецът и тълпата като че се взривява.
Хората крещят и аплодират, а отецът изглежда по-оживен от всякога. Още не съм разбрал, че и той си има своите малки трикове.
Няма никакви думи.
Никакви молитви.
Той изчаква врявата да утихне, вади от джоба на расото си хармоника и започва да свири задушевна мелодия. По някое време излизат трима мъже в костюми с доста изпаднал вид и се присъединяват към него. Единият удря кошче за боклук като барабан, вторият свири на цигулка, а третият също свири на хармоника, но по-голяма.
Музиката отеква в църквата и над множеството се възцарява атмосфера, каквато не съм виждал досега тук.
Когато свършват, тълпата отново заревава. Отецът чака. Най-сетне казва:
- Тази песен беше за Господа. Тя иде от Него и е посветена на Него. Амин.
- Амин! - повтаря тълпата.
Сега отецът заговаря и онова, което казва, е също толкова хубаво, колкото и начинът, по който го казва. Той не говори като всички онези проповедници, които плашат с пъкъла и катрана и какви ли не още глупости. Той говори с искреност, която омагьосва. Не за Бога, а за хората в този град, които трябва да се обединят, да работят заедно, да си помагат. Но най-вече да се събират, да общуват. Кани ги всяка неделя в църквата си.
Кара тримата мародери - Джо, Греъм и Джошуа - да четат от някакъв сборник. Те са доста бавни и направо безнадеждни, но когато свършват, всички ги аплодират като герои и на лицата им е изписана гордост. Нищо общо с негодниците, отмъкващи чужди пари,
цигари и якета.
Чудя се къде ли може да е Тони. Докато оглеждам навалицата, улавям погледа на Софи и двамата вдигаме ръка за поздрав, след което тя продължава да слуша. Не откривам Тони никъде.
Накрая свещеникът запява старата любима песен от училище "Целият свят е в Неговите ръце". Всички пеят и пляскат заедно с него, а в края на песента аз най-сетне виждам Тони.
Той си проправя път през множеството и застава до мен.
- Здрасти, Ед. - За двете му ръце се държи по едно хлапе. - Дали ще се намери по нещо безалкохолно? За децата.
- Няма проблем.
След около пет минути отец О’Райли ни забелязва в дъното.
Той вече приключва. Най-сетне идва моментът и за молитвата.
