Аз съм пратеникът полностью

- Народе, сега ще се помоля, първо на глас, а после наум. Можете да се молите със свои думи, както си знаете. - Той навежда глава и казва: - Господи, благодаря ти. Благодаря ти за прекрасните мигове и за всички тези чудесни хора. Благодаря ти за безплатната бира - тук тълпата се изкикотва, - за музиката и за думите, които ни даде днес. А най-много ти благодаря, Господи, че моят брат днес е тук. Благодаря ти и за някои хора с ужасно безвкусни якета... Амин.

- Амин - отново повтаря множеството.

- Амин - казвам и аз със закъснение и също като повечето хора тук за пръв път от години започвам да се моля.

Моля се: "Нека Одри да е добре, Господи, и Марв, и мама, и Ричи, и цялото ми семейство. Моля те, вземи татко в прегръдките си и много, много те моля, помогни ми да изпълня поръченията си. Помогни ми да направя всичко както трябва... "

Около минута по-късно гласът на отеца прозвучава за последен път:

- Благодаря на всички ви. Да се веселим!

Тълпата изревава.

За последен път.

Ричи и Марв се занимават със скарата. С Одри раздаваме бирата. Отец О’Райли разпределя храната и напитките за децата и никое не остава гладно.

Когато яденето и пиенето свършват, изкарваме караоке машината и хората започват да пеят. Аз правя компания на Мила, която открива някои "момичета", както се изрази, с които е ходила на училище. Те седят на някаква пейка и краката на едната не стигат до земята. Тя полюшва кръстосаните си глезени и това е най-красивото нещо, което виждам през целия този ден.

Успявам дори да накарам Одри да изпее с мен "Осем дни в седмицата" на "Бийтълс". Естествено Ричи и Марв избиват рибата с изпълнението си на "Наричаш любовта с грешно име" на Бон Джоуви. Вижда се, че целият този град живее в миналото.

Танцувам.

С Одри, Мила и Софи. Най-много ми харесва да ги въртя и те да се смеят.

Когато купонът свършва, откарвам Мила у тях и се връщам, за да взема участие в почистването.

Последното, което виждам този ден, са Томас и Тони О’Райли, седнали да пушат на стъпалата на църквата. Не бих се учудил, ако не се видят и през следващите няколко години, но и това сега не е малко.

Не съм знаел, че отецът пуши.

Тази нощ имам посетители - най-напред отец О’Райли, а след това и полицията.

Отецът чука на вратата ми и остава да стои там безмълвно.

- Какво? - питам.

Но той не проговаря. Просто стои и ме гледа. Очаква от мен отговор за случилото се през деня. Накрая явно решава, че няма смисъл от думи. Само пристъпва напред, слага ръце на раменете ми и ме поглежда много сериозно в очите. Виждам как чувството променя цвета на лицето му и едва доловимо разкривява чертите му.

Мисля, че това е първият му шанс от много време насам да каже "благодаря" на някого. Обикновено хората му благодарят на него. Сигурно затова изражението му е така напрегнато и благодарността трудно си проправя.

- Няма проблем - казвам.

Между нас се възцарява щастлив покой. Опитваме се да го задържим за мъничко.

Той се обръща и си тръгва, а аз гледам след него, докато силуетът му изчезва.

Полицаите се появяват около десет и половина. С четки за дъски и някакъв течен препарат.

- Боята от пътя да се махне - ми казват те.

- Много благодаря - отговарям.

- Това е най-малкото, което можем да направим.

В три през нощта отново съм на главната улица, този път за да търкам боята.

"Защо аз?”, питам Бог. Той не казва нищо. Смея се и звездите ме гледат. Хубаво е да си жив.

През следващите няколко дни ръцете и раменете ме болят зверски, но си мисля, че си струваше.

Междувременно откривам Анджи Карузо. В указателя има само няколко души с тази фамилия и аз ги отхвърлям един по един, докато попадам на нея.

Тя има три деца и, изглежда, е една от младите самотни майки, с каквито е пълен градът ни. Две момчета и момиче. И работи на половин ден в аптека. Косата й е къса и тъмнокестенява. Много е сладка в бялата си униформа - една от онези болнични престилки до коляното, които всички аптекари носят. Харесвам ги.

Всяка сутрин тя приготвя децата си и ги води до училище. Три пъти седмично ходи на работа. Другите два си остава у дома.

Наблюдавам я отдалеч и забелязвам, че й плащат в четвъртък. Този ден тя прибира децата от училище и ги води в същия парк, в който седях с Портиер и разговарях със Софи. Купува им сладолед и те го излапват с невъобразима скорост. И веднага искат още.

- Не, нали знаете правилото - казва им тя. - Ще ви купя цак другата седмица.

- Моля те, мамо!

- Моля те!

Едно от децата започва да се тръшка и за миг ми се иска да мога,'! Да го вкарам в ред. Слава богу, бързо престава, защото му се ходи ’ на пързалката.

Анджи ги наблюдава известно време, докато й писва, и ги помъква към къщи.

Вече знам.

Този път работата е лесна, мисля си.