Като да изядеш един сладолед.
Гледам я как се отдалечава и краката й ме натъжават. Не знам защо, може би защото се движат по-бавно, отколкото им е присъщо. Тя обича тези деца, но те я спъват. Върви малко изкривена на една страна, защото е хванала дъщеря си за ръка.
- Какво ще вечеряме, мамо? - пита едно от момчетата.
- Още не знам.
Тя отмята с леко движение кичур тъмна коса от очите си и продължава да върви, докато слуша дъщеря си, която й разказва как някакво момче в училище я тормозело.
А аз продължавам да гледам ситните стъпки на уморените й крака.
И ми е тъжно.
Карам много първи смени и вечер се разхождам с часове. Първата ми спирка е "Едгар Стрийт", където лампите светят и майката и дъщерята вечерят. Хрумва ми, че като го няма мъжа, може да не им стигат парите да си платят сметките. Но от друга страна, той може би е пропивал голяма част от парите и съм сигурен, че тя би предпочела да е малко по-бедна, но него да го няма.
Минавам и покрай Мила, а по-късно се отбивам до отец О ’Райли, който още е под въздействието на "Деня на свещеника”. Седмица след празненството в църквата има значително по-малко хора, но пак е по-пълно отпреди.
И накрая посещавам всички адреси, на които живеят хора с фамилията Роуз. Те са около осем и едва при петия опит попадам на онзи, когото търся.
Гевин Роуз.
Той е около четиринайсетгодишен, зле облечен и с постоянна презрителна усмивка, лепната на лицето му Косата му е доста дълга, а карираните му ризи приличат на дрипи и
сякаш се стичат по гърба му.
Той ходи на училище.
Пуши като комин.
Има сини очи с цвета на водата в тоалетната чиния и дузина лунички, разпилени по лицето. А, и още нещо. Гевин е рядък гадняр.
Например ходи из малките магазинчета и се държи отвратително със собствениците, които не говорят добре английски. Краде от тях всичко, което може да скрие под мишница или в панталоните си. Блъска по-слабите деца или ги плюе всеки път когато му се удаде възможност.
Докато го наблюдавам, гледам да не ме забележи Софи. Пробуждат се предишните ми страхове и никак не ми се иска тя да ме види как обикалям около училищните дворове и дебна.
Най-често виждам Гевин в дома му.
Той живее с майка си и с по-големия си брат.
Майка му ходи с ботуши от овча кожа, пали цигарите една от друга и обича да си пийва, а брат му е същата стока като него. Никак не е лесно да решиш кой от двамата е по-лош.
Семейството живее в самия край на града, близо до мръсна, задръстена вада, която се процежда от реката. Най-характерното за това място са ежедневните скандали между братята Роуз. Отида ли сутрин, те се карат. Вечер се бият. И постоянно си разменят обиди.
Майка им не може да ги контролира.
И за да се справи, пие.
И заспива на дивана, докато от екрана се излива поредната доза сапун.
За една седмица виждам тези момчета да се бият поне дузина пъти, но една вечер, във вторник, боят е по-ожесточен от всякога. Той се пренася навън и Даниел, по-големият брат, направо смазва Гевин. След като го е повалил, го вдига за яката и му изнася лекция, като в същото време разтърсва главата му напред-назад.
- Казах да не ми пипаш нещата, ясно ли е?
И го тръшва на земята, после ядосано влиза в къщата.
Гевин остава отвън. След няколко минути се надига на ръце и колене. Аз го гледам от отсрещната страна на улицата.
Той проверява лицето си за кръв, изругава и подтичвайки, тръгва по улицата. През целия път сипе ругатни и заплахи да убие брат си. Накрая спира и сяда в канавката в самото подножие на хълма, под надвесените клони на храстите.
Това е моят миг.
Приближавам се и заставам пред него. Да си призная, напрегнат съм. Хлапето е жилаво и няма да ми даде нищо даром.
Над нас се е оцъклила една улична лампа и ни гледа. Лекият ветрец разхлажда потното ми лице и виждам сянката си да се приближава бавно към Гевин Роуз. Той вдига поглед.
- Ти пък какво искаш, по дяволите?
По бузите му се стичат горещи сълзи, очите му сякаш хапят.
- Нищо - клатя глава.
- Тогава се разкарай оттук, че ще ти пръсна задника!
Той е на четиринайсет, мисля си. Помниш ли ”Едгар Стрийт”? Това сега е фасулска работа.
- Давай тогава, аз не мърдам оттук - казвам му.
Сега сянката ми е надвиснала над него и го покрива, но той не помръдва. Явно само си приказва. Изскубва снопче трева и го хвърля на пътя. Сякаш е кичур коса. Цялата злоба се е стекла в ръцете му.
След известно време сядам и аз в канавката на няколко метра от него и отпъждам тишината, увиснала между нас след празната му заплаха.
- Какво стана? - питам, без да го поглеждам. Ако го гледам, нищо няма да се получи.
Отговорът му е ясен и лаконичен:
- Брат ми е пълен гадняр и искам да го убия.
- Правилно.
- Бъзикаш ли ме? - подскача той.
Клатя глава, без да го погледна.
- Не те бъзикам.
"Малко копеленце!", мисля си.
Той започва да повтаря:
- Искам да го убия! Искам да го убия! Искам! Искам да го убия!
Косата му пада гневно върху очите. Луничките му греят в светлината на лампата.
Гледам го и си мисля какво трябва да направя. Чудя се дали тези две момчета някога са били подлагани на изпитание. Изглежда времето е дошло.
