Странно, но баща ми нито веднъж не заговори за писмото, което му бе оставила Ема на острова, нито за снимката вътре, на която бяха тя и Ейб. Може би му идваше в повече или се безпокоеше, че ако се върне към този въпрос, може да предизвика нов пристъп на „безумие“. Каквато и да беше причината, държеше се сякаш това никога не се бе случвало. Колкото до срещата му с Ема, Милърд и Олив, предполагам, че отдавна я бе забравил, смятайки я за странен сън.
След няколко седмици родителите ми започнаха да се отпускат. Те приеха обясненията на д-р Спангър за странностите в поведението ми. Биха могли да се ровят по-надълбоко, предполагам, да задават още въпроси, да потърсят второ или трето мнение от други психиатри — но те явно предпочитаха да повярват, че съм добре. Че лекарствата, които ми бе предписала д-р Спангър, вършат чудеса. Повече от всичко обаче искаха животът ни да се върне в нормалното русло и колкото по-дълго оставах вкъщи, толкова по-вероятно им се струваше това.
Истината беше, че не ми бе никак леко да привикна. Скучаех и се чувствах ужасно самотен. Дните буквално се влачеха. В началото си мислех, че след преживелиците от последните дни почивката вкъщи ще ми се отрази добре, но скоро дори чистите чаршафи и вкусната храна изгубиха привлекателността си. Леглото ми бе твърде меко. Храната — прекалено разнообразна. Имаше ужасно много от всичко и това ме караше да се чувствам гузен и разглезен. Понякога, докато обикалях големите магазини с родителите си, аз си спомнях за нещастниците, които бях видял в порутените квартали на Дяволското гробище, и душата ми се изпълваше с гняв. Защо ние имахме повече, отколкото ни бе нужно, докато те — по-малко, отколкото им трябваше, за да преживеят?
Мъчеше ме безсъница. Будех се посред нощ и в главата ми се въртяха отново и отново сцени от преживяванията ми с чудатите. Макар че бях дал на Ема адреса си и проверявах по няколко пъти на ден пощенската кутия, не получавах писма нито от нея, нито от другите. Колкото повече време минаваше без вест от тях — две седмици, после три, — толкова по-откъснат и нереален ми се струваше онзи свят. Действително ли се бе случило? Или бе само рожба на превъзбуденото ми въображение? Ами ако наистина съм се побъркал?
Толкова по-голямо бе облекчението ми, когато, месец след като се завърнах у дома, най-сетне дойде писмо от Ема. Беше кратко и безгрижно, само колкото да ми съобщи как върви процесът по възстановяване на чудатия свят и да попита как са нещата при мен. Обратният адрес бе на пощенска кутия в Лондон, за която Ема обясни, че била възможно най-близо до входа за примката на Дяволското гробище и така можела да се измъква често и да я проверява. Писах ѝ още същия ден и съвсем скоро започнахме да разменяме по две-три писма на седмица. Колкото по-задушлива ставаше за мен атмосферата у дома, толкова повече писмата се превръщаха в спасителна глътка въздух.
Не можех да рискувам родителите ми да намерят някое от тях и затова дебнех всеки ден появата на пощаджията и изхвърчах веднага щом го видя, за да го пресрещна на алеята. Предложих на Ема да минем на имейли, което щеше да е по-безопасно и по-бързо, и ѝ пратих няколко страници с подробно описание на интернет и как да го използва от някое кафене, след като се обзаведе с имейл адрес — но беше безнадеждно. Тя никога не бе писала на клавиатура. Все пак писмата си заслужаваха риска, а и ми беше приятно да пиша на ръка. Имаше нещо мило в това да държа тънките листа, да докосвам нещо, което е било в ръцете на човека, когото обичам. В едно писмо тя добави няколко снимки. Вътре пишеше:
