— Не мога да повярвам, че ни заряза просто така! — възкликнах.
— Нито пък аз — отбеляза хладно Адисън. — Всъщност не мисля, че ни е изоставил. По-скоро се пазари. — Кучето се покашля, приседна на задните си крака и заговори с ечащ глас към покривите: — Добри ми господине! Целта ни е да спасим нашите приятели и нашите имбрини, и бъдете уверен, че ще го сторим, а когато това стане, те ще научат как ни помагахте и ще ви бъдат много благодарни! — Той почака ехото да заглъхне, преди да продължи: — Не става въпрос за състрадание, пито за лоялност. Като разумен и амбициозен човек, вие си давате сметка за възможностите, които ще се разкрият пред вас. Вече сме ви длъжници, но да измъкваш дребни пари от деца и животни е нищичко в сравнение с това да са ти задължени няколко имбрини. Може би ще бъдете ощастливен със собствена примка, лично пространство, където няма да ви досаждат други чудати! Във всяко време и на всяко място, където си пожелаете — цветущ летен остров в епоха на мир и благоденствие или смрадлив коптор във време на чума. Както предпочитате.
— Наистина ли могат да го направят? — попитах шепнешком Ема.
Тя вдигна рамене.
— Представете си какви са перспективите! — приключи с патос Адисън.
Гласът му отекна надалече. Чакахме, заслушани.
Някъде двама души спореха.
Тихо покашляне.
Нещо тежко се спускаше по стълбище.
— Е, това беше много хубава реч — въздъхна Ема.
— Да забравим за него — махнах с ръка и се заозъртах в сумрака. — Накъде ще вървим?
Избрахме една уличка напосоки — тази отпред — и поехме по нея. Изминахме едва десетина крачки, когато чухме един глас да казва:
— На ваше място не тръгнал поел нататък. Това е Канибалската улица и името не е метафорично.
Шарън се бе извисил зад нас, опрял юмруци на хълбоците като треньор по борба.
— Явно с възрастта сърцето ми омеква — продължи той. — Или то, или главата.
— Това значи ли, че ще ни помогнете? — обнадежди се Ема.
Беше започнало да ръми. Шарън вдигна глава и обърна скритото си от нас лице към небето.
— Познавам един адвокат, който живее наблизо. Първо ще искам да подпишем пред него договор за онуй, което ми дължите.
— Добре де, добре — закима Ема. — Но ще ни помогнете ли?
— След това ще се погрижа да ми ремонтират лодката.
— А после?
— После ще ви помогна. Макар че не обещавам никакви резултати и още отсега ще заявя, че според мен вие всички сте глупаци.
Не можахме да намерим у себе си сили да му благодарим въпреки всичко, което бяхме преживели с него.
— А сега стойте наблизо и следвайте всяка моя инструкция, до последната буква. Днес убихте двама хищници и помнете ми думите — те ще ви потърсят.
Нямаше причина да не се съгласим.
— Ако ви хванат, не ме познавате. Никога не сте ме виждали.
Кимнахме едновременно.
— И каквото и да правите, никога не докосвайте и капчица амброзия, инак няма да напуснете това място.
— Не зная какво е това — признах и по лицата на Ема и Адисън прочетох, че те също са в неведение.
— Ще научите — изръмжа заплашително Шарън, след което се омота в наметалото, обърна се и потъна в лабиринта.
В модерните скотобойни, преди да стоварят чук върху главата на някоя крава, я пускат да мине през тесен лабиринт. Острите завои и слепите ъгли пречат на животното да вижда на повече от кратко разстояние напред и то не знае — до последните няколко крачки, когато лабиринтът внезапно се стеснява още и шията му попада в метални стяги — къде го води пътят. Но докато ние тримата бързахме след Шарън към сърцето на Дяволското гробище, бях сигурен, че зная какво ни чака, макар и не кога точно. С всяка крачка, с всеки завой ние се заплитахме все повече в един възел, който, страхувах се, никога нямаше да успеем да развържем.
Изпълненият със зловоние въздух не помръдваше, единствената възможност за свеж полъх бе неравният отвор между покривите над нас. На места улицата бе толкова тясна, че се налагаше да вървим обърнати на една страна, стържейки стените с гърди, а по дрехите ни оставаха тъмни петна от онези, които бяха минавали преди нас. Тук нямаше нищо естествено, нищо зелено, нищо живо, освен щъкащите между краката ни дребни мишки и плъхове и обитателите на къщите, надзъртащи от прозорци и иззад решетки с кръвясали очи. Без съмнение те бяха готови да се нахвърлят върху нас, ако не беше нашият едър, загърнат в черно наметало водач. Сякаш следвахме самия дявол из ямите на ада.
Свихме в една уличка, сетне в друга. Те не се отличаваха по нищо — нямаше надписи, нито някакви отличителни белези. Шарън или притежаваше изумителна памет за ориентиране, или се движеше съвсем слепешката, опитвайки се да заблуди пиратите, които може би ни преследваха.
— Наистина ли знаеш къде отиваме? — попита го Ема.
