— Всички да слизат, моля. Внимавайте къде стъпвате. Момент, позволете ми.
Шарън се изкатери по хлъзгавата клатушкаща се стълба с пъргавината на човек, който го е правил много пъти. Щом стигна горе, той коленичи и се наведе, подавайки ни ръка. Ема се качи първа, после аз подадох неспокойния Адисън и накрая, тъй като бях прекалено горделив, се изкатерих, без да поемам ръката на Шарън, и едва не се хлъзнах във водата.
Веднага щом и тримата бяхме на сушата, Шарън се спусна обратно по стълбата. Беше оставил мотора да бръмчи на празен ход.
— Минутка само — спря го Ема. — Къде отивате?
— Махам се! — отвърна Шарън и скочи в лодката. — Нещо против да ми хвърлите края на въжето?
— Против съм, разбира се! Първо трябва да ни упътите. Нямаме представа къде се намираме!
— Аз не организирам турове на сушата. Занимавам се само с речни разходки.
Спогледахме се невярващо, стреснати от факта, че ни зарязва по този начин.
— Поне ни кажете накъде да вървим! — помолих аз.
— Или, още по-добре, дайте ни карта — добави Адисън.
— Карта! — възкликна Шарън, сякаш това бе най-глупавото искане, което е чувал. — В Дяволското гробище има повече улички на крадци, тунели на убийци и незаконни свърталища, отколкото по целия свят. Това място не може да бъде картографирано! А сега престанете да се държите като деца и ми хвърлете въжето!
— Не и докато не ни кажете нещо полезно! — опъваше се Ема. — Например името на някого, когото да потърсим за помощ — и който не би се опитал да ни продаде на гадините!
Шарън избухна в смях.
Ема повдигна намръщено брадичка.
— Трябва да има поне един човек.
Шарън се поклони.
— Тъкмо с него говорите! — Той се изкатери отново по стълбата и дръпна въжето от ръцете на Ема. — Стига приказки. Сбогом, деца. Сигурен съм, че никога вече няма да ви видя.
След тези думи той скочи в лодката, чието дъно се бе превърнало в локва черна вода. Веднага щом цопна вътре, Шарън извика уплашено и се наведе да потърси причината. Явно куршумите, профучали милостиво покрай главите ни, бяха пробили корпуса и сега в лодката нахлуваше вода.
— Вижте какво направихте! Лодката ми е на решето!
— Ние ли сме го направили? — блеснаха ядно очите на Ема.
Шарън приключи с прегледа на щетите и изглежда, реши, че пораженията са доста тежки.
— Сега съм обречен да сляза на сушата! — оплака се той, изгаси мотора, сгъна пръта до размерите на тояга и се изкатери отново по стълбата. — Ще потърся някой опитен майстор да ми поправи лодката — заяви, докато минаваше край нас — и не бих искал да вървите след мен.
Поехме в колона по един подире му по тясната уличка.
— Защо не? — попита пискливо Ема.
— Защото вие сте прокълнати! Носите лош късмет! — Шарън размаха ръка, сякаш гонеше досадни мухи. — Махайте се!
— Как така да се махаме? — Тя се завтече и го улови за широкия ръкав. Шарън се завъртя и го дръпна рязко, за миг си помислих, че ще вдигне ръка да я удари. Напрегнах се, готов да скоча върху него, но ръката му остана да стърчи във въздуха като предупреждение.
— Не помня колко пъти съм минавал по този маршрут и никога не съм бил нападан от пирати. Нито съм бил принуден да зарежа прикритието си и да паля мотора. И никога — нито веднъж — лодката ми не е била повреждана. От вас имам повече неприятности, отколкото печалба, и не желая повече да сме заедно.
Докато говореше, погледнах покрай него в уличката. Очите ми все още привикваха със сумрака, но това, което видях, ме преизпълни с ужас: тя се виеше навътре и от двете страни имаше тъмни, лишени от врати входове, зейнали като паст, а в стените ѝ ечаха зловещи звуци — шепот, дращене, забързани стъпки. Усещах върху нас жадни очи, представях си ръце, вадещи ножове.
Не биваше да оставаме сами тук. Можехме само да се молим.
— Ще платим два пъти повече от обещаното — побързах да кажа.
— И ще ви поправим лодката — добави Адисън.
— Не ме интересуват жалките ви грошове! — опъна се Шарън. — Не виждате ли, че съм разорен? Как ще се върна в Дяволското гробище? Да не смятате, че хищниците ще ме оставят на мира, след като клиентите ми убиха двама от тях?
— Не знаем дали са мъртви — посочих смирено.
— Какво можехме да направим? — възкликна Ема. — Трябваше да се защитаваме!
— Не ме заблуждавайте. Те нямаше да пострадат, ако не беше онова… — Шарън ме погледна и гласът му се сниши до шепот. — Трябваше да ми кажете по-рано, че сте в съюз с нощните твари!
— Хм — изсумтях сконфузено. — Не бих го нарекъл точно съюз…
— Няма много неща на този свят, от които да ме е страх, но по правило гледам да стоя надалеч от душесмучещи чудовища, а очевидно едно такова ви следва като хрътка диря! Предполагам, че скоро ще бъде тук?
— Не смятам — успокои го Адисън. — Не помните ли, че преди малко един мост рухна на главата му?
— Беше малко мостче — възрази Шарън. — А сега ще ви помоля да ме извините. Трябва да потърся някого да ми поправи лодката. — След тези думи той забърза напред.
Преди да го застигнем отново, Шарън сви зад ъгъла и когато стигнахме там, беше изчезнал — вероятно бе хлътнал в някой страничен тунел. Стояхме и се въртяхме в кръг, объркани и изплашени.
