— Разбира се, че знам! — излая Шарън и сви зад поредния ъгъл, без да поглежда назад. После спря, наведе се и се промуши през една врата, хлътнала наполовина под уличното ниво. Вътре имаше влажна изба, не по-висока от метър и половина и озарена от мъждукаща сивкава светлина. Затичахме се приведени по този приземен коридор, чийто под бе покрит от кости на плъхове, а таванът дращеше главите ни, покрай неща, които се стараех да не гледам — прегърбена фигура в ъгъла, хора, изтегнати върху сламени матраци, момче, облечено в дрипи, с паничка за подаяния до едната ръка. В далечния край тунелът се разширяваше в помещение и под светлината на няколко зарешетени прозореца видях две коленичили жени, перящи в локва воняща вода от Рова.
Изкатерихме още стълби и продължихме, слава богу, през затворен със стени заден двор на няколко сгради. В някой друг свят тук можеше да има малка градина и дори беседка с цветя, по това бе Дяволското гробище и дворът бе влажен и покрит с мръсотия. Под прозорците се виждаха мазни дири от системно изхвърляния боклук, струпан край стените, а в средата на двора, насред огромно кално петно, се мъдреше дървена кошара, в която мършаво хлапе наглеждаше още по-мършаво прасе — само едно. Край кирпичената стена бе приклекнала жена, която пушеше и четеше вестник, а зад нея малко момиченце пощеше косата ѝ от гниди. Жената и момичето не ни обърнаха никакво внимание, докато минавахме край тях, но момчето наведе към нас своя раздвоен метален остен. Когато стана ясно, че не изпитваме никакъв интерес към прасето му, момчето приклекна изтощено.
Ема спря насред двора и погледна изопнатия между покривите простор с провесено пране. Тя повтори отново, че окървавените дрехи ни карат да приличаме на участници в убийство, и предложи да си потърсим чисти. Шарън възрази, че по тези места убийците не са рядкост, и я подкани да бърза, но тя се опъваше и спореше, че ако някой от гадините в метрото е забелязал изцапаните ни с кръв дрехи и ги е описал на другарите си, така по-лесно ще ни открият в тълпата. По мое мнение по-скоро се чувстваше неудобно в мръсната си блуза със запечена кръв по нея. Аз също — и ако имахме късмет да открием нашите приятели, не ми се искаше да изглеждаме така.
Шарън склони неохотно. Беше ни повел към една дъсчена ограда в дъното на двора, но сега се обърна и влезе в близката сграда. Изкатерихме два, три, четири етажа, докато Адисън започна да се задъхва, и последвахме Шарън през отворена врата в малка мизерна стаичка. На тавана имаше отвор, през който дъждът се сипеше право на пода. Стените бяха покрити с черна плесен. На масата до замацания прозорец две жени и момиче се трудеха над задвижвани с педали шевни машини.
— Трябват ни малко дрехи — обяви Шарън, обръщайки се към жените с гръмогласен бас, от който стените се разтресоха.
Те вдигнаха бледите си лица. Едната улови дълга игла и я насочи към нас като оръжие.
— Моля ви — рече.
Шарън се пресегна и отметна качулката си, така че само шивачките да могат да видят лицето му. Те зяпнаха, разтрепериха се и се проснаха в несвяст на масичките.
— Беше ли необходимо? — попитах.
— Не съвсем — отвърна Шарън, докато си нахлузваше качулката. — Но пък свърши работа.
Оказа се, че шивачките шият ризи и рокли от разнородни парчета плат. Парцалите, с които работеха, бяха разхвърляни навсякъде из стаята, а резултатите от дейността им, които съдържаха повече кръпки и шевове, отколкото чудовището на Франкенщайн, бяха окачени на едно въже, опънато от външната страна на прозореца. Докато Ема ги придърпваше, погледът ми се плъзна из стаята. Нямаше съмнение, че това не е само работно ателие — жените живееха тук. До стената имаше паянтово легло, сковано от различни парчета. Надзърнах в очуканото гърне, увиснало над огнището, и видях вътре останките на сиромашка чорба — рибешка кожа и сбръчкани кочани от зеле. Забелязах дори жалки опити за украса — букетче изсъхнали цветя, закована над рамката на вратата подкова, портрет на кралица Виктория в рамка — ала всичко това само допринасяше за общото впечатление на мизерия.
Отчаянието се беше загнездило здраво тук, то пропиваше всичко, дори въздуха. Никога не бях виждал подобна крайна нищета. Възможно ли бе чудати да водят подобно жалко съществуване? Докато Шарън вмъкваше през прозореца няколко ризи, аз му зададох този въпрос. Той като че ли се засегна от идеята.
— Чудатите никога не биха позволили да изпаднат до подобно състояние. Това са обикновени обитатели на бедняшки квартал, обречени да повтарят отново и отново краткия ден, който се съдържа в тази примка. Нормалните живеят в покрайнините на Дяволското гробище, но сърцето му ни принадлежи.
Значи това бяха нормални. И не само, а пленници на примка, като обитателите на Кеърнхолм, които лошите деца изтезаваха, когато играеха на „Нападение на селото“. Нищо повече от декор, както морето и скалите, рекох си аз. Но кой знае защо, докато поглеждах измъчените лица на заровените в парцали жени, се чувствах така, сякаш крада от тях.
