— Сигурна съм, че ще познаем чудатите, ако ги видим — отбеляза Ема, докато прехвърляше купчина мръсни блузи.
— Съвсем естествено — съгласи се Адисън. — Тъй като нашият род не се слави с умение да се прикрива.
Смъкнах изцапаната си с кръв риза и я замених с най-чистата от тези, които намерих, беше като горнищата, които раздават в затворите — захабена и раирана, без якичка, с нееднакво дълги ръкави, съшита от парчета, по-груби дори от шкурка. Но ми стана и в добавка с едно черно палто, което зърнах преметнато през облегалката на стол, вече приличах на някого, който обитава тукашните улици.
Обърнахме гърбове на Ема, за да може да се преоблече в безформена рокля, която се омота около глезените ѝ.
— Едва ли ще мога да тичам с това нещо — оплака се тя. След това взе ножицата от близката маса и се зае да я прекроява с внимателните движения на касапин, дърпайки и късайки, докато я подряза до коленете.
— Така е по-добре. — Тя се полюбува на работата си в огледалото. — Малко е парцалива, но…
— Хорас щеше да ти направи по-добра — подхвърлих, без да мисля. Бях забравил, че нашите приятели не са с нас в стаята. — Исках да кажа… ако ги открием отново…
— Недей — помоли ме Ема. За един миг изглеждаше безкрайно тъжна, готова да се разплаче, после се обърна, остави ножицата и пристъпи решително към отворената врата. Когато ни погледна отново, имаше твърдо изражение на лицето.
— Хайде. Губим време тук.
Притежаваше изумителната способност да превръща тъгата си в гняв и подтик за действие, което означаваше, че малко неща на този свят са в състояние да я държат дълго време потисната. След тази подкана ние с Адисън я последвахме, както и Шарън, който, предполагам, не си бе давал сметка досега с кого си има работа.
Самото Дяволско гробище — или по-точно онази част, обитавана от чудати — едва ли обхващаше повече от десет-дванайсет пресечки. Когато се спуснахме отново в двора, ние изтръгнахме една дъска от оградата и се промушихме в поредния задушен пасаж. Той водеше към друг, почти толкова задушен, ала малко по-широк, той пък към следващия, където двамата с Ема най-сетне можехме да вървим един до друг. Уличките продължиха да се разширяват като артерии, отпускащи се след сърдечен пристъп, докато не стигнахме до една, която почти можеше да се нарече улица, павирана с червени тухли и с тесен плочест тротоар.
— Дръпнете се назад — прошепна Ема и ние се спотаихме зад ъгъла, надзъртайки като командоси един над друг.
— Какво си мислите, че правите? — попита Шарън. Беше излязъл на улицата и изглеждаше по-скоро засрамен от поведението ни, отколкото уплашен от възможността да ни видят сметката.
— Оглеждаме се за места за засада и маршрути за бягство — отвърна Ема.
— Никой няма да дебне никого в засада — успокои я Шарън. — Пиратите действат само в ничията земя. Няма да ни последват тук — това е улица „Лоша слава“.
И наистина, този път видяхме окачена на стената табелка. Улица „Лоша слава“. Първият надпис, откакто бяхме влезли в Дяволското гробище. Беше изписан на ръка, а отдолу бе добавено: „Тук пиратите не са добре дошли“.
— Не са добре дошли? — повторих. — А как тогава се гледа на убийството? С намръщено чело?
— Мисля, че убийството е „толерирано с известни резерви“.
— Има ли изобщо нещо забранено тук? — попита Адисън.
— Глобите за закъснение в библиотеката са доста солени. Десет камшика на ден и това е само за книгите с меки корици.
— Има и библиотека?
— Две. Макар че едната не дава да се изнасят книги, тъй като почти всичките ѝ томове са подвързани с човешка кожа и са доста ценни.
Измъкнахме се иззад ъгъла и се заозъртахме смутено. В ничията земя очаквах смъртта на всяка крачка, но на улица „Лоша слава“ поне на пръв поглед цареше известен ред. От двете ѝ страни имаше редици с малки магазинчета с надписи и витрини, и апартаменти на горните етажи. Не виждах хлътнали покриви, нито строшени стъкла. По улицата вървяха минувачи, някои се разхождаха сами и по двойки, спираха пред магазинчетата и зяпаха витрините. Дрехите им не бяха парцаливи. Лицата им бяха умити. Може би не всичко тук беше блестящо или ново, но износените облицовки и олющената боя придаваха голяма доза чар и автентичност на мястото. Ако майка ми бе видяла улица „Лоша слава“ на страниците на някое от списанията, които държахме на масичката за кафе, но никога не четяхме, щеше да изпадне във възторг, че е толкова сладка, а после да започне да се оплаква пред баща ми, че никога не пътуваме из Европа — „О, Франк, нека идем там“.
Ема пък изглеждаше разочарована.
— Очаквах нещо по-зловещо.
— Аз също — признах. — Къде са всички свърталища на убийци и оплискани с кръв рингове?
— Не зная с какво си мислите, че се занимават хората тук — рече Шарън, — но никога не съм чувал за свърталища на убийци. Колкото до оплисканите с кръв рингове, има само един, този на Дерек, долу на Мочурлива улица. Дерек е добро момче. Дължи ми петак…
— А гадините? — прекъсна словоизлиянията му Ема. — Ами нашите отвлечени приятели?
