– За мен беше чест да сме приятели толкова векове...
– Не!
– Когато всичко това свърши, можеш да помислиш дали да не се върнеш към
писането. Напиши ми една добра роля, направи ме наистина безсмъртен. Сбогом,
Уил. – Пръстите на Сарацинския рицар се разтвориха.
Чу се свистене и едно ласо от лиана се уви около гърдите на Паламед, точно
когато той се пусна. Изведнъж десетки лиани и лози се спуснаха и увиха около
Жана, Сен Жермен, Уил и Паламед като гигантска паяжина, уловиха ги и ги
задържаха. После се издигнаха обратно, изтегляйки ги на безопасно място върху
широкия клон, където ги пуснаха безцеремонно. След като свършиха това, лианите
се скриха отново сред листака, оставяйки членовете на групичката разтреперани,
но живи.
На края на клона се появиха две фигури.
– Сега загазихме – измърмори Прометей. – Тя няма да е доволна. – Той
съсредоточи вниманието си върху разранените си ръце и се зае да вади тресчици
от твърдата плът.
В зелената светлина беше трудно да се различат подробности, но една от
фигурите бе висока и широкоплещеста, облечена изцяло в черна броня от метал и
стъкло, с яркосини очи, които грееха изпод богато украсения шлем. Втората бе
жена на средна възраст с черна като антрацит кожа и леденобяла коса, която
падаше по рамената £. Беше облечена в блестяща роба, която при всяка нейна
крачка трепкаше в зелено и златно.
Жената отиде до Прометей, сложи ръце на кръста си и тропна раздразнено с
крак.
– Ти се разби в дървото ми. Отново.
– Съжалявам, господарке. Бяхме в голяма беда.
– Повреди ми дървото. Ще са му нужни векове, за да се изцери. – Гласът £ се
снижи до заговорнически шепот. – Този път дори счупи няколко клона. Това няма да
му хареса.
– Ще се извиня. Многословно – добави той. – И ще направя жертвоприношение на
корените.
– Това може и да свърши работа. Нека жертвоприношението да е добро. Нещо
голямо. Погрижи се да има кости. То обича кости. – Жената се огледа. – Е, значи те
най-после пристигнаха. Авраам беше прав, за пореден път. Макар че не спомена
нищо за това, че ще се разбият в дървото ми. – Тя изгледа всички подред. –
Струват ми се съмнителна шайка. Особено тази. – Посочи към Скатах. После се
наведе напред и подуши. – Не те ли познавам?
– Не още. Но ще се запознаем.
Жената подуши пак.
– Познавам майка ти. – Още едно подушване. – И оня непрокопсаник брат ти.
Жана пристъпи между двете жени.
– Прометей, къде са ти маниерите? Защо не ни представиш? – предложи тя.
– Разбира се – отвърна Прометей. – Дами и господа, разрешете ми да ви
представя Древната Хеката, Триликата богиня. – Жената се поклони грациозно и
роклята £ проблесна в изумрудено. – И разбира се, Защитника, Уицилопочтли.
– Марс – ахна смаяно Скатах.
– Това име не ми е известно – избуботи воинът.
– Ще бъде – промърмори тя.
9 Цитатите от Шекспир тук и по-нататък са дадени в превода на Валери Петров. – Б. пр.
10 Предградие на Лондон. – Б. пр.
Глава 15
Никола и Пернел седяха един до друг на металните седалки пред „Хард рок кафе“
до входа на Кей 39. Макар че едва минаваше седем вечерта и слънцето нямаше
да залезе още час и половина, мъглата се бе погрижила нощта да падне
преждевременно. Студен, влажен, сив сумрак обгръщаше всичко и видимостта бе
спаднала до няколко крачки. Движението бе слабо и улиците вече започваха да
опустяват. Даже някои от ресторантите и магазините по Кей 39 бяха затворили.
Никола си пое дъх.
– Е, никога не съм мислил, че ще прекарам последната вечер от живота си,
седнал пред един ресторант в мъглата на Сан Франциско. Винаги съм искал да
умра в Париж.
Пернел посегна да стисне пръстите му.
– Помисли си за алтернативите – каза тя, минавайки на френския от тяхната
младост.
– Вярно – рече той с нежност. – Можеше да седя тук и сам.
– Или пък аз – каза тя. – След всички тези години... радвам се, че сме още
заедно.
– Само благодарение на теб – промълви Алхимика. Обърна се да погледне жена
си и ръката му докосна античния скарабей, който носеше окачен на врата си, под
ризата. През последните няколко часа се бяха случили толкова много неща, че му
се струваше, че е било преди цяла вечност, но всъщност малко по-рано днес
Пернел бе използвала аурите на Цагаглалал и Софи, за да прехвърли част от
собствената си аура в скарабея и оттам – в Никола. Беше му дала още двайсет и
четири часа живот. В замяна бе скъсила своя със също толкова. Не се нуждаеха от
часовник, за да разберат, че им оставаха малко повече от деветнайсет часа. Не
възнамеряваха да спят тази нощ.
Пернел посегна и допря длан до бузата на Никола.
– Казах ти: не искам да живея в свят без теб.
– Нито пък аз без теб – рече той тихо. Знаеше, че прехвърлянето на аурата бе
струвало ужасно много на жена му. Виждаше го в новите бръчки в ъгълчетата на
очите £ и край устата £.
Тъй като го бе наблюдавала в продължение на векове, Пернел можеше да
разчете изражението му толкова ясно, сякаш бе изрекъл мисълта си на глас.
– Да, остаряла съм – каза тя. – Посивявам с всеки изминал час. – Докосна
дългата си коса и я отметна от лицето си. – Винаги съм казвала, че ще ми побелее
косата от теб. – Посегна и прокара ръка по главата му, покрита с рядка черна
