Черепният трон полностью

В съзнанието му проблесна спомен — двамата с Абан лежат на твърдия мръсен под, завити с тънко одеяло, което едва ги покрива. Спомни си за мъчителния избор между студени рамене и студени крака. За щастие, имаше Абан, с когото можеха да се топлят взаимно. Другите момчета бяха принудени да спят сами или да платят цената, която по-големите момчета често изискваха, за да осигурят топлината на тялото си. Джардир заспиваше, треперейки, заслушан в приглушеното им пъшкане.

Колко време беше минало, откакто за последен път бе спал в такава мизерия? Пар’чинът го бе правил години наред, живеейки в изолация от всички останали, съсредоточен единствено върху свещената си задача: денем да приготвя оръжия, с които да се изправи срещу алагаите, а нощем да ги избива.

Не всички зеленоземци са изнежени, напомни си той.

— Мога да се опитам да убия някоя гъска, ако искаш пухена възглавница — предложи Рена след известно време, което той прекара в мълчание, загледан в постелката.

Пар’чинът се засмя.

Арогантна. Джардир прегърна обидата и преглътна язвителния си отговор. Пренебрегна жената и се обърна към пар’чина.

— Живея в дворци, защото подобават на титлата ми, но както Каджи ни казва в Евджаха, истинският воин…

— … се нуждае единствено от хляб, вода и копието си — довърши пар’чинът. — Тогава, значи, аз не съм истински воин. Винаги съм си харесвал одеялцето.

Джардир се разсмя, разпръсквайки напрежението в стаята. Останалите видимо се отпуснаха.

— Аз също, пар’чине. Ако доживея да допиша Ахманджаха, ще добавя и одеялото към притчата.

Той отиде до стълбището, облегна се до страничната му стена и се плъзна на пода. Пътуваха от три дни и си почиваха само когато конете им достигаха предела на издръжливостта си. Магията им позволяваше да препускат безспир през нощта, но денем бяха като всички останали. Дори Джардир имаше нужда да подремне за час-два.

Но сънят му убягваше. Мислите му препускаха из съзнанието, докато се опитваше да осъзнае какво се канят да направят. Планът на пар’чина беше смел и грандиозен, но му липсваха детайли. Както при всяка битка трябваше да бъде планиран първоначалният удар и да бъде осигурен път за отстъпление, а между тях… иневера.

Иневера. Точно сега съветите ѝ биха му свършили работа. Щеше да приеме с облекчение дори проклетите ѝ зарове. Дали беше добре? Беше ли успяла да въздигне Ашан като андрах, както се бяха договорили, в случай че той изгуби битката? Или дамаджите вече бяха убили нея и синовете му? Или може би Джаян беше убил Асъм и беше заграбил властта? Дали народът му вече не водеше гражданска война?

Ахман наблюдаваше воините си, докато се чудеше каква ли е съдбата на всички, които обичаше. Може би с него Шанджат и Шанвах все пак се намираха в по-голяма безопасност.

Вече си бяха избрали копия, щитове и ножове, познати оръжия, които бяха като продължение на ръцете им. Сега заинтригувано разглеждаха лъковете.

В Красия метателните оръжия не се считаха точно за позорни, но прострелването на алагай от разстояние не носеше такава слава, както промушването с копие, а и преди възстановяването на бойните защити стрелите не можеха да нанесат особени вреди на демоните. Почти бяха изпаднали от употреба и воините притежаваха елементарни познания по използването им. Само едно от племената, мендингите, бяха продължили да използват метателни оръжия, като поддържаха скорпиони и каменомети по стените на Пустинното копие, и сега се бяха специализирали в стрелба от разстояние с късите си лъкове, често от гърбовете на конете си.

Но Шанджат и Шанвах бяха каджи, а не мендинги, а и дългите северняшки лъкове имаха малко общо с южните си братовчеди. Оръжията не стояха удобно в ръцете им, и то до такава степен, че дори пар’чинът го забеляза. Той грабна един колчан със стрели и го подхвърли на Шанджат.

— Стреляй по мен — нареди той и застана в дъното на стаята.

Шанджат зареди лъка, но погледна към Джардир.

— Прави каквото ти казва — рече красиянецът, махвайки с ръка.

Дори да улучеше, стрелата едва ли щеше да нанесе трайни увреждания на пар’чина, а и Шанджат едва ли щеше да улучи, ако се съдеше по начина, по който стискаше оръжието.

Воинът стреля и стрелата прелетя доста встрани от пар’чина.

— А стоя неподвижно, боецо — извика пар’чинът. — Алагаите няма да се държат толкова учтиво.

Шанджат протегна ръка и дъщеря му сложи в нея друга стрела.

— Стига се мота и стреляй!

Пар’чинът удари с длан по голямата защита, изрисувана в средата на гърдите му. Шанджат пусна стрелата и този път пропусна само на сантиметри.

— Хайде пак! — извика пар’чинът. — Свинеядецът кхафит може да стреля по-добре!

Шанджат изръмжа и опъна нова стрела до бузата си. Този път вече се бе прицелил добре и стрелата му щеше да улучи пар’чина в рамото, ако той не беше уловил стрелата във въздуха така, както някой чевръст мъж улавя конските мухи.