Черепният трон полностью

— Жалка работа — изръмжа пар’чинът, без да пуска стрелата. После погледна към Шанвах. — Ти си на ред.

Още щом го каза, Шанвах вдигна лъка си и стреля. Джардир дори не беше видял, че го държи в ръцете си.

Изстрелът беше точен и пар’чинът ахна, разтваряйки се във въздуха миг преди стрелата да го прободе. Тя се заби в стената зад гърба му.

Джардир беше впечатлен. Самият той нямаше особени умения в стрелбата с лък, но Шанвах и сестрите ѝ по копие бяха обучавани от Енкидо, чието име беше легенда в Лабиринта още преди Джардир да се роди.

— Така е по-добре — призна пар’чинът, след като се материализира. — Но ти стреляш право напред, както с късия лък. Което е добре при близък бой, но изстрелът ще има повече мощ и обхват, ако пуснеш стрелата по дъга.

— Аз ще я науча — каза пар’чиновата дживах.

Джардир очакваше Шанвах да възрази, но тя само кимна.

— Колкото до теб… — каза пар’чинът, обръщайки се към Шанджат.

Мъжът хвърли лъка на земята.

— Не ми трябва това оръжие за страхливци. Копието ми е достатъчно.

— Предполагам, че накрая ще се стигне само до копия и юмруци — съгласи се пар’чинът, — но тук е заложено много повече от личната ти слава, Шанджат. Ако ще защитаваш господаря си, трябва да можеш да стреляш.

— За един ден ли трябва да се науча? — попита Шанджат. — Гордея се, че съм добър воин, пар’чине, но не чак толкова.

— Не е необходимо.

Пар’чинът вдигна един от кръстатите механични лъкове, които предпочитаха северняшките жени. Той имаше дървен приклад, обкован със стомана, като големите лъкове, и навиващ механизъм. „Тетивата“ представляваше усукана тънка жица.

Шанджат също разпозна устройството.

— Женско оръжие? После ще поискаш да танцувам с воали пред алагаите!

Пар’чинът не му обърна внимание; вдигна един тежък щит със закована върху дървото защитена стомана и го облегна на стената. После прекоси стаята и застана до Шанджат. С два пръста опъна дебелата тетива назад, докато тя не щракна, и зареди една стрела.

— Ето така — рече той; облегна дългото рамо на оръжието върху рамото си, изравни го със земята и се прицели. После подаде лъка на Шанджат, който го нагласи така, както му бе показано.

— Дръж пръста си на спусъка, докато не си готов да стреляш — каза пар’чинът. — Прицели се в линиите по ръба, застани устойчиво и натисни.

ДРЪН! Лъкът отскочи ѝ така изненада Шанджат, че той отстъпи назад.

— Пропуснах — рече той.

Срамът обагри аурата му, но бе все така непоколебим, когато върна оръжието на Арлен.

— Така ли? — попита пар’чинът.

Шанвах за миг се озова в другия край на стаята и вдигна щита, за да го огледа. Всички видяха пръста ѝ, който промуши през дупката.

— Пробит е изцяло.

Тя се обърна да огледа стената, след което отстъпи встрани, за да могат всички да видят забитата в каменната стена стрела.

— Кълна се в брадата на Еверам! — каза Шанджат и погледна с уважение оръжието.

Опита се да издърпа тетивата назад, както бе направил пар’чинът, но колкото и да беше силен, не успя.

— Навий го.

Пар’чинът посочи механизма.

Шанджат го завъртя с нарастващо раздразнение. Накрая оръжието изщрака и той се обърна към пар’чина.

— През това време вече щях да съм хвърлил три копия.

Пар’чинът кимна.

— И щеше да останеш без копия. Не се притеснявай за издърпването. При нощната ти сила няма да имаш нужда от механизма.

Шанджат кимна, но прибави още три леки метателни копия към лъка и стрелите му.

— Спете, докато можете — нареди Джардир. — Ще пристигнем в Анокх Слънце преди зазоряване и ще разполагаме само с два дни за подготовка.

Шанджат и Шанвах веднага си намериха място край стената, където да се сгушат. Джардир затвори очи.

Арлен гледаше към Изгубения град Анокх Слънце със свито сърце под изгряващото слънце. Красиянците бяха проявили безразсъдство при разграбването му. Когато бе живял тук, търсейки тайните за борбата срещу демоните, той се беше постарал да запази мястото непокътнато и беше разкопавал всичко изключително внимателно. Единствените реликви, които бе преместил от местата им, бяха оръжия и брони, за да може да проучи защитите им. След като научи тайните им, върна повечето от тях по местата им.

Красиянците не си бяха направили труда да запазят своите древни предмети. Сега градът изглеждаше като нива, нападната от рояк скакалци и армия полевки. Навсякъде се виждаха големи купчини пръст, пясък и натрошени камъни, които бяха издържали в продължение на хиляди години. Земята бе осеяна с дупки на местата, където покривите на подземните камери бяха пробити за по-лесен достъп, изложени за пръв път от хилядолетия на природните стихии.

Само големите погребални камери бяха оставени непокътнати. Красиянците бяха отнесли всичко ценно, но дори те не се бяха решили да преместят саркофазите и да смутят покоя на свещените си предци.

— А ти беше готов да ме убиеш за това, че съм взел едно копие — промърмори Арлен.