Уайлдър внимателно бе следил това забавяне, раздвижването на борда, а след това — сигнала за отплаване и нетърпението на тълпата. Прилепил се гърбом о изправената лапа на някаква бракувана котва на един кей, разположен малко встрани от оня, където бяха струпани повечето от зрителите, младият моряк цял час остана в тази поза, като едва попоглеждаше надясно или наляво. Когато гръмна оръдието, той се стресна, но не от нервния импулс, който накара стотина други да направят същото, а за да обгърне с поглед улиците, намиращи се в зрителното му поле. След този бърз и тревожен обзор веднага се облегна пак на котвата, но по блуждаещите очи и цялото изражение на лицето му всеки наблюдателен човек би разбрал, че младият моряк очаква с огромен интерес някакво събитие, което скоро ще настъпи. Но течеше минута след минута и спокойствието му постепенно се възвръщаше, лицето му се озари от доволна усмивка, а устните му се движеха като на човек, който изразява задоволството си, като говори сам на себе си.
Сред тези приятни мисли до ушите му стигна глъчка. Когато се обърна, видя на няколко ярда от себе си голяма група хора. Скоро между тях различи фигурите на мисис Уилис и Гъртруд, несъмнено облечени за скорошното си отпътуване.
Дори облак, засенчил слънцето, не би променил облика на земята така, както тази неочаквана гледка промени изражението на Уайлдър. Доскоро той бе вярвал сляпо в успеха на хитростта си, ласкаейки се с мисълта, че макар и твърде плитка, все пак тя е достатъчно умна, за да въздействува на боязливите и доверчиви жени; ала сега изведнъж самоувереността му рухваше и той виждаше надеждите си напълно разбити. Проклинайки яростно под нос вероломството на своя помощник, той се постара да се сгуши колкото може по-добре зад лапата на котвата, впил мрачно очи в кораба.
Компанията, която придружаваше пътничките до брега, подобно на всички други изпращачи на скъпи приятели беше мълчалива и неспокойна. Някои бъбреха бързо и нетърпеливо, сякаш искаха да ускорят самата раздяла, за която съжаляваха, а лицата на мълчаливите говореха достатъчно красноречиво. Уайлдър чуваше млади гласове, които изричаха нежни и сърдечни благопожелания и настояваха за обещания. На всичко това отвръщаше тъжният глас на Гъртруд, но самият Уайлдър упорито се въздържаше да хвърли поне бегъл поглед към разговарящите.
Най-после, когато на няколко фута от него зашумоляха стъпки, той се осмели да погледне бързо встрани. Очите му срещнаха очите на мисис Уилис. Познали се изведнъж, и дамата, и младият моряк трепнаха, но тя веднага се оборави и забеляза с възхитително хладнокръвие:
— Както виждате, сър, никакви банални опасности не могат да ни спрат да предприемем това, което вече сме решили.
— Надявам се, госпожо, че няма да има причина да се разкайвате за смелостта си.
Настъпи кратко мълчание. Мисис Уилис бе потънала в мъчително размишление. После, когато погледна назад, за да се увери, че никой не я подслушва, тя пристъпи една крачка към младежа и заговори дори по-тихо отпреди:
— Още не е късно. Подкрепете казаното от вас поне с най-незначителен довод и ще чакам друг кораб. Някакво глупаво предчувствие ме кара да вярвам, момко, макар разумът да ми подшушва, че по всяка вероятност просто си играете с нашите женски страхове.
— Да си играя ли! За такава работа не бих си играл с нито една жена, а още по-малко с вас!
— Чудно! Необяснимо за непознат човек! Разполагате ли с някакъв факт или довод, който да изтъкна пред приятелите на моята млада повереница?
— Вие вече ги знаете.
— Тогава, сър, против волята си съм принудена да смятам, че имате някакво основателно съображение да криете подбудите си — отвърна студено разочарованата и дори огорчена гувернантка. — От уважение към вас се надявам, че те са благородни. Благодаря ви за всичко, което сте направили с добри намерения, ако ли пък това, което ни казахте, е преследвало някаква друга цел, прощавам ви.
Те се разделиха със сдържаността на хора, чувствуващи, че помежду им съществува недоверие. Уайлдър пак се сви в скривалището си в горда поза и със сериозно, дори сурово изражение. Той обаче беше на такова място, че неволно чу по-голямата част от разговора, който се водеше в момента.
Както е редно в такъв случай, говореше главно мисис Де Лейси, повишавайки често глас и примесвайки мъдри съвети с мнения по специални въпроси така, че всички да й се възхищават, а в това отношение с нея не можеше да се мери никоя друга жена, която не е имала изключителното щастие да бъде близка довереница на адмирал.
