- Кротко, Кротко...! - Уилсън вдигна ръце. - Задръж за момент. Нямам представа какво става. Просто му играех по свирката, за да науча нещо повече. Права си, положението е адски шантаво.
- Каза му, че си ранен! Вече почвам да си мисля, че си пълен идиот.
- Той знаеше.
- Висблат е човекът, който просна в безсъзнание Джордж Уошингтън! Видях го. Той е побъркан! Личи му по очите. Той е изпратил онези наемници да те заловят, Уилсън. Срещу един милион долара! Каквото и да иска, не му го давай. Повярвай ми. Не се споразумявай с него. Каквото и да ти предлага.
Уилсън не знаеше какво да мисли.
- Ще си пълен глупак, ако го направиш.
- Хелена, моля те, престани. Започваш да ставаш досадна.
- От моя гледна точка нямам причина да не те смятам за пълен глупак. Крадеш самолет. Разбиваш го. Онова, което направи в пирамидата. Знам, че то беше причина за бурята! Ако не бях аз...
Уилсън вдигна ръка.
- Престани!
- Ако не бях аз, щеше да си мъртъв! - още по-упорито продължи тя.
- Допреди пет минути беше започнала да ми харесваш - отвърна Уилсън.
Тя го изгледа ледено.
- Аз лично нямам подобен проблем с теб.
Уилсън посочи пътя.
- Какво ще кажеш просто да караш? Явно логиката не води доникъде. - И отново ѝ посочи да гледа напред.
- Та аз дори не знам накъде отиваме! - възрази тя.
Уилсън погледна към слънцето.
- Просто продължавай напред. Рано или късно ще излезем на шосе. След това продължи към Канкун. Намира се само на няколко часа път.
- Искаш да отидем в Канкун?! - слиса се Хелена. Помисли си за грандхотелите и белите плажове. - Откъде знаеш дали Висблат не те чака там?
- Той очаква да му се обадя. Долових го в гласа му.
Все още не бе имал възможност дори да се запита откъде Висблат би могъл да знае за мисия Исая.
- Мен ако питаш, като едното нищо в момента ни следи по джипиеса на телефона - изсумтя Хелена.
Права беше. Така че Уилсън изхвърли апарата в джунглата. Но не и преди да запомни телефонния номер на Висблат. Както казваше Бартън - няма смисъл да изключваш никоя възможност.
Калифорния, Америка
Сграда „Меркурий",
субниво А5 - лаборатория
15 май 2081
23:10
8 дни преди опитното прехвърляне
Андре беше страшно горд с новата си лабораторна престилка. За него тя бе признание за силния му интелект, а сега и за успех в кариерата. Беше сам в лабораторията и стоеше до проводниковата банка, част на колайдера и имплодера. Дейвин си беше легнал преди часове и бе оставил на Андре списък от двайсет задачи, които трябваше да се свършат до сутринта.
Подковообразната проводникова банка, която бръмчеше непрекъснато, бе огромно устройство, дълго десет и високо три метра. Десетки бели фиброоптични индикатори на предния панел примигваха в идеална последователност.
Андре тъкмо бе приключил с фината настройка на освобождаващия механизъм - критичната точка, в която проводниците увеличаваха мощността си до максимум, за да разградят всичко в транспортната капсула. Сега механизмът работеше идеално. Леко намръщен, младежът отметна в таблета си поредната изпълнена задача.
Помещението беше правоъгълно, с площ около половин футболно игрище. Куполообразният черен таван се издигаше на височина три етажа при стените и бе два пъти по-висок в центъра. При евентуален катастрофален инцидент - експлозия или нещо подобно - хидравличните системи можеха да накарат помещението да се свие и по този начин да поеме енергия, еквивалентна на отделената при ядрен взрив с мощност четири мегатона. Това бе истинско чудо на строителното инженерство.
Лабораторията бе независима от останалата сграда, имаше собствена вентилационна система и захранване и несъмнено бе най-сложният опитен полигон, създаван някога. Покрай цялата западна страна на помещението минаваше дебела стена от бронирано стъкло. Зад нея имаше различни командни и наблюдателни площадки, които в този час пустееха. Помещението имаше четири аварийни изхода, разположени един срещу друг.
По пода бяха пръснати всички компоненти на машината на времето, описани в чертежите от свитъците от Мъртво море. По-малко от половината бяха инсталирани.
Най-неочаквано нечия ръка докосна Андре по рамото и той отскочи, сякаш беше получил токов удар.
- Спокойно, момче - каза Джаспър Тредуел. - Аз съм. - Беше със сив италиански костюм на тънко райе и червена копринена вратовръзка. На ревера му бе забоден червен карамфил.
- Изплашихте ме до смърт! - изпъшка Андре и се огледа нервно за спътници на Джаспър, но той беше сам. - Какво правите тук, господин Тредуел? Не би трябвало да сте в транспортната зона. - До завършването на окончателния опит достъп тук имаха единствено членовете на Меркуриевия екип.
- Не се безпокой за мен - каза Джаспър. - Ти си този, който нарушава правилата.
И тръгна с черните си кожени обувки по белия под.
- Не съм нарушил никакви правила — засегна се Андре.
- Аз пък съм на друго мнение.
В сърцето на момчето се прокрадна съмнение.
- Защо, какво съм направил?
- Не спазваш своята част от уговорката.
