Хелена прибра косата си зад дясното си ухо, за да разкрие повече от лицето си, и се опита да се усмихне.
- Аз съм. Хелена Каприарти.
Сантос се сащиса, когато позна характерния начин, по който оправяше косата си.
- Мадам Хелена! Какво е станало с вас, мила моя? - И моментално изхвърча иззад рецепцията. - Заповядайте, седнете. - Поведе я към фотьойлите в салона. - Какво желаете! За вас всичко! - Обърна се към помощника си на рецепцията. - Донеси на мадам чаша вода. И малко лед за синината. Бързо!
Хелена се пльосна във фотьойла.
- Сантос, трябва да ми помогнеш.
Той изглеждаше много загрижен.
- Разбира се, за вас всичко. Какво се е случило?
- Преживях два много лоши дни - въздъхна тя.
- Това е очевидно, мила. - Сантос отново извика на помощника си: - Веднага извикай доктор Уелс. - Обърна се към нея. - Ранена ли сте?
Тя замълча за момент, за да досъчини историята си.
- Бандити ни устроиха засада недалеч от Чичен Ица. Въоръжени. Извадихме невероятен късмет, че успяхме да се отървем живи.
- Боже мой! - Сантос грабна чашата вода от сребърния поднос на келнера и ѝ я подаде. - Ето, пийте. - Взе леда и го уви в чиста кърпичка. - Господин Йенсен с вас ли е?
Тя притисна ледения компрес до лицето си.
- Не, няма го. Но един приятел е в колата отвън. Ранен е.
Никога досега не бе виждала Сантос толкова загрижен.
- Да се обадя ли на полицията?
Хелена поклати глава.
- Сантос, седни. Положението е сложно. - Тя се огледа. Във фоайето не се виждаха други гости. - Трябва незабавно да се обадя на баща си. - Потръпна само при мисълта за това. - Мога ли да ползвам телефон?
Сантос щракна с пръсти.
- Телефон. Веднага! - Помощникът му изчезна в задната стаичка. - Ами приятелят ви? - Управителят посочи към алеята.
- След малко, Сантос. Първо ще ми трябва място, където да отседнем. - Хелена имаше само няколкостотин долара, а не искаше да използва кредитните си карти. Това беше причината да се обади на баща си.
- Ще ви дадем най-добрата вила, която имаме.
- Благодаря. И приятелят ми ще има нужда от лекаря ти. Пребиха го много лошо. - Хелена не каза нищо за огнестрелната рана. Замисли се за миг. - Сантос, колата отвън не е моя. Отмъкнахме я от бандитите, които ни нападнаха. Искам да се отървеш от нея, но без никой да разбере. Мисля, че е взета под наем. Можеш ли да го направиш?
- Сигурна ли сте, че не искате да се обадя на полицията?
На Хелена ѝ се зави свят. В какво се беше забъркала? Кой всъщност бе Уилсън? Що за необичайна съдба се криеше зад събитията около него? Инстинктът ѝ подсказваше да бяга от подобни ситуации - а вместо това тя се опитваше да остане.
- Да се обадя ли в полицията? - отново попита Сантос.
Хелена се върна в реалността и поклати глава.
- Не, недей.
- Мога да уредя отърваването от колата - замислено рече той.
- Ще ти се отплатя. Няма да съжаляваш.
- Не е нужно, Хелена. Просто се радвам, че сте решили да дойдете тук. Можем да изоставим колата тихичко на улицата. Далеч от хотела. Никой няма да направи връзката. Между другото, навремето бях полицай в Англия - добави той. - Цели две години.
Хелена си представи Сантос Родригес, един от най- елегантните мъже, които познаваше, със синя полицейска униформа и с шлем.
- Не знаех - каза тя.
- Да. След като напуснах университета. Но това не беше работа за мен. Много кръв и вътрешности. Но пък видях някои неща, които ме подготвиха за истинския свят.
- Неща като това сега ли?
- Именно. Но ще добавя и още нещо - полицаите изглеждат страхотно в униформа. - И ѝ смигна.
Служителят дотича с безжичен телефон и му го подаде. Сантос на свой ред го подаде на Хелена.
- Кога ни гостувахте за последен път?
Тя набра номера.
- Преди година, ако не се лъжа. Някъде там.
- Сякаш беше вчера, скъпа.
Още след първото позвъняване ѝ вдигнаха.
- Хелена, ти ли си?
- Преди да кажеш каквото и да било, добре съм - побърза да каже тя.
Сантос стана и се отдалечи - разбираше, че Хелена иска да остане сама.
- Не съм на себе си от притеснение, Хелена! - почти викна Лорънс. - От полицията ми казаха, че си отвлякла самолет. Кажи ми, че не е истина!
- Иска ми се да можех, татко.
- Вярно ли е?
- Моля те, татко, имам нужда от помощта ти. Нямам пари и съм в Мексико.
- В Мексико ли?!
- Дълга история.
- Идвам да те взема! Къде си?
- Не, татко. Сама се забърках в това и сама ще се оправям.
Тонът на Лорънс стана гадно снизходителен.
- И как смяташ да го направиш?
- Знам, че изглежда зле, но трябва да ми се довериш. Зная какво правя. - Хелена чудесно си даваше сметка, че баща ѝ ще пристигне на мига, стига да може. Не можеше да рискува подобно нещо. Уилсън беше издирван и тя трябваше да разбере повече, преди да вкара още някого във всичко това. Особено пристрастен към контрола човек като баща ѝ.
- Кажи ми къде си - настоя Лорънс. - Веднага, Хелена!
- Не ми е нужна такава помощ, татко. А само банков трансфер. Двайсет хиляди долара.
От другата страна ѝ отговориха с мълчание.
