— Не. И ти никога повече няма да видиш Кармен, Броуди.
— Вярно. Добре, политическа принадлежност? Чавист ли е?
— Не пише… но има нещо друго. Изкарал е курсове за младши офицер във Форт Бенинг… през осемдесет и шеста… Явно ние сме го обучавали.
— Интересно.
Американската армия обучаваше много чуждестранни офицери в Бенинг, Карлайл и на други места, за сметка на данъкоплатците. Концепцията беше добра — целта беше тези офицери, повечето от които бяха от неразвити съюзни страни, да се научат на американска армейска дисциплина, ценности и лидерски умения, които да отнесат у дома и евентуално да запомнят. И може би да бъдат благодарни, да мислят с добри чувства за Америка и американската армия и по някакъв начин да покажат благодарността си, ако и когато Америка се нуждае от пикливата им помощ за нещо. И може би някое от тези момчета един ден щеше да стане El Presidente. От време на време се получаваше. Но по-често не — особено когато страната, чиито офицери са обучавали, се превърне от съюзник във враг, както беше с Венецуела. Тогава се оказваше, че американската армия е създала малки Франкенщайнчета, които можеха да се окажат проблем при евентуален бъдещ конфликт. Разбира се, освен ако въпросните обучени в Америка офицери не хранеха тайно привързаност към Съединените щати.
И тъй, кой и какво беше генерал Гомес? Заговорник срещу режима, който обича гринговците? Или поредният венецуелски генерал, чиято лоялност е била купена от режима? И какво общо имаше този генерал с Кайл Мърсър? Това беше въпросът.
— Нещо друго? — попита той Тейлър.
— Почти нищо. Сам прочети. — Тя му подаде таблета.
Броуди погледна кратката биография. Както се случваше често с публичните фигури в размирни страни, онлайн информацията не беше много — нямаше домашен адрес, на който да бъде намерен и убит, не се споменаваха съпруга или деца, които да бъдат отвлечени.
— Нищо не пише за „Кокошарника“ — каза Броуди и ѝ върна таблета.
— Сигурна съм, че военното разузнаване разполага с доста информация за него. Можем да поискаме от Домброски да го провери.
Броуди не отговори.
Тя го погледна.
— И това ли е нещо, което смяташ да спестиш на началника ни?
— Може би.
— Скот…
— Когато задаваш въпроси, предупреждаваш хората, че знаеш нещо. Може би нещо, което не би трябвало да знаеш.
— Скот… погледни ме.
— С удоволствие.
— Ставаш все по-параноичен. Знаеш го. Нали?
— Никога не си ми казвала, че името ти е Магнолия.
— Това няма отношение към разговора.
— Но показва, че имаш тайни от висшия си офицер.
— Обади се на Домброски. На спикърфон.
— Добре… — Броуди извади телефона си и го включи. Докато чакаше апарата да намери сигнал, се обърна към Тейлър. — Ще видим дали Домброски и Уорли са говорили и дали Уорли е успял да убеди шефа ни да ни върне у дома.
Тя не отговори.
— Номерът с информацията е, че трябва да я пазиш много, докато си на терен, защото ако я споделиш с някой и тя попадне в неподходящи ръце, това може да ти струва живота.
Тейлър кимна, но Броуди не беше сигурен дали се съгласява с него, или просто угажда на параноичния шизофреник, с когото е открила, че работи.
— И ти можеш да се съгласиш с това след пребиваването ти в Афганистан — добави той.
Тя отново кимна.
— Разбирам. Седни до мен, така че и двамата да говорим с Домброски.
Броуди се премести до нея, отвори Signal и набра номера без последната цифра.
— Имаш разрешението ми да говориш каквото поискаш — каза ѝ. — Но искам да пазиш източниците си. И себе си. Приеми, че всички говорят прекалено много. Освен това не знаем какво точно са си казали Домброски и Уорли. Аз ще му кажа за възможното местоположение на Мърсър, но няма да споменаваме името Кавак. Това е нашата тайна. Трябва да знаеш какво трябва да редактираш и какво да докладваш. Нали?
Тя кимна пак.
Броуди набра последната цифра и телефонът зазвъня, когато го остави на масата и включи говорителя.
— Не забравяй, споменах Флагстаф на Домброски, така че да видим дали ще повдигне темата и дали знае нещо по въпроса.
Тейлър се загледа в звънящия телефон и каза:
— Ако Домброски не може да ти каже за Флагстаф, аз мога.
Броуди я зяпна.
Домброски вдигна.
— Очаквах обаждането ти.
Нито Тейлър, нито Броуди отговориха.
— Ало? Чуваш ли ме?
— Чувам те — каза Броуди. — Госпожица Тейлър е с мен и сме на спикърфон.
— Добър вечер, госпожице Тейлър.
— Добър вечер, полковник.
— Щях да ти звънна по-рано, Броуди, за да видя дали още сте живи, но Брендан Уорли се обади и ме увери, че сте — каза Домброски.
— Живи и здрави — отвърна Броуди.
— Но не и на път за Куонтико с нашия беглец.
— Не, сър. В хотела сме.
— Говорихте ли с полковник Уорли, откакто му се обадихте по-рано?
— Не, сър. Искахме първо да говорим с вас. Такъв е протоколът.
— Точно така. Тогава защо се забавихте толкова?
— С госпожица Тейлър подготвяхме ясен и сбит доклад — отвърна Броуди. — Надявам се, че не сме ви обезпокоили.
— Свикнал съм да чакам обажданията ти, Броуди. Безпокойството идва от тях.
— Да, сър. Надявам се, че не ви разочаровам.
— Никога не ме разочароваш. Добре, разкажете ми за престрелката в публичния дом.
