— Si, senor. — Рецепционистът му даде бланка на хотела и химикалка и Броуди написа името на Уорли и своето, номера на стаята и добави „Foxtrot Uniform“, което съкратено беше FU, което пък при малко по-внимателно разчитане означаваше Fuck you3.
Тейлър не коментира, но той я усети, че завърта очи. Рецепционистът му даде разписка за куфарчето.
— Ще се върнем към седем вечерта — каза Тейлър. — Бихте ли помолили домакина да ни направи резервация за вечеря в осем в ресторант по негов избор?
— Не ядем зайци — добави Броуди.
— Si, señor… señora.
Броуди му даде пет долара и двамата с Тейлър тръгнаха към изхода.
— Много ни бива в баламосването, а? — подхвърли той.
— Говори за себе си. На мен ми е трудно да съм двулична.
— Сериозно ли?
Тя не отговори.
Излязоха. Дъждът беше спрял, но бе оставил след себе си потискаща влажност. Пустото обръщало пред хотела се намираше под една педя вода и във въздуха се носеше миризма на прелели отходни канали. По-важното беше, че от СЕБИН сигурно идваха. Или хората на Уорли се спотайваха някъде наоколо.
— Това място няма да ми липсва.
— Ще ти липсва, когато се озовем в джунглата.
— Благодаря.
Портиерът забърза към тях.
— Такси?
— Мисля, че ще ни трябва лодка.
Портиерът се усмихна.
— Si. Голям порой.
— Аха. Поръчахме такси.
— Si, señor. Чака. — Портиерът наду свирката си и даде знак на един черен джип „Хонда“, който тръгна бавно към тях, оставяйки водна диря след себе си.
Портиерът ги погледна с любопитство.
— Къде отивате?
— До яхтклуб „Марина Гранде“ — отвърна Тейлър и добави: — На риболов.
— А, там хубав риболов.
— Винаги е добре да си създаваш свидетели на баламосването ти — каза на Тейлър Броуди.
Тя не отговори.
Джипът спря пред тях и Броуди даде на портиера един долар, докато Тейлър се качваше, като внимаваше да не нагази във водата.
— Los Marina Grande — каза портиерът на шофьора и пожела „добър улов“ на гостите, докато затваряше вратата.
— Този тип би трябвало да върви със субтитри — промърмори Броуди.
— Успокой се.
Размениха поздрави с шофьора, който се представи като Габриел и като че ли говореше по-добър английски от портиера.
— Защо отива Марина Гранде? — попита Габриел, докато минаваха през портала.
Защо всички бяха толкова любопитни, мамка му?
— На риболов — каза Броуди. — Но първо трябва да вземем един човек от летище „Франсиско де Миранда“.
Габриел кимна.
— Ти си експертът в импровизираните баламосвания — каза Тейлър на Броуди.
— Имам богат опит.
Поеха по тъмните наводнени улици и Броуди погледна на няколко пъти през задното стъкло.
Габриел го забеляза и каза:
— Ние добре. Никой не тормози Габриел. — Шофьорът вдигна дясната си ръка, в която имаше нещо, което заприлича на Броуди на армейски „Колт“ 45-и калибър.
— Ако това беше „Юбер“, щях да ти дам пет звезди — каза му Броуди.
— Сеньор?
— Съпругът ми ще ви даде голям бакшиш — преведе Тейлър.
— Gracias.
Излязоха на магистралата „Франсиско Фахардо“ и Габриел настъпи газта.
Броуди си помисли какво ли е да живееш в град, в който има еднаква вероятност да бъдеш ограбен от полицията, от престъпниците или дори от шофьор на такси с пистолет. От друга страна, ако всички имаха оръжия, включително потенциалните жертви, можеше да стане весело — венецуелска безизходица, в която всеки размахва пистолет и иска пари.
— В джунглата сигурно е по-безопасно — каза той на Тейлър.
— Кажи ми го довечера.
Броуди извади сателитния телефон от сака.
— Скот, не можеш да се обаждаш на… шефа — каза Тейлър и кимна към шофьора. — Освен това няма да работи в таксито.
— Вярно.
— Той иска да му се обадим от летището.
— Вярно. — Броуди махна батерията и свали симкартата, която беше под нея.
— Какво правиш?
— Уверявам се, че дивата птичка Уорли няма да ни следи.
Тя не отговори, но кимна.
Броуди пъхна батерията и картата в джоба си и върна телефона в сака. После извади смартфона си и използва клечката за зъби на швейцарското си ножче, за да изчопли собствената си симкарта. Ако беше достатъчно мотивиран, Уорли имаше както властта, така и възможностите да използва мобилните им номера, за да ги следи.
Тейлър явно схвана това, взе ножчето и направи същото с нейния телефон.
В някой момент, когато са дълбоко в джунглата, можеше да имат нужда от сателитния телефон — за да се обадят на Домброски или дори на Уорли, ако се наложи да уредят изтегляне. Но дотогава щяха да запазят електронно мълчание — извън мрежата и под радара, неизвестно къде. Уорли щеше да се насере от яд, когато специалистите по комуникации в посолството му докладват, че са изгубили сигнала им. И пак щеше да се насере, когато му донесат куфарчето. Е, заслужаваше си го, задето се беше опитал да накара Домброски да ги изтегли от случая. Този тип беше намислил нещо и то можеше да е просто обичайното — териториална война, съчетана с дипломатически тревоги около инцидента в „Кокошарника“. Все повече улики обаче показваха, че Брендан Уорли си има свой дневен ред. Броуди се надяваше, че Домброски си е поговорил добре с него, като полковник с полковник. Междувременно нито единият от двамата нямаше нужда да знае къде са той и Тейлър.
