— Това ли искаш?
— Аз те питам.
Тя не отговори.
— Никой няма да ни обвини, ако решим да се махнем от страната. Всъщност Уорли и Домброски искат точно това.
— Благодаря за възможността. Аз съм за Кавак.
— Добре. — „Само не забравяй, че ти го каза“. — Мисля също, че не би отказал да ни откара от Кавак до Богота.
Тя кимна.
— Трябва да се обадиш на полковник Домброски, както нареди.
— На онези в посолството ще им трябват по-малко от три минути да засекат сигнала ни.
— Обади му се от стационарен телефон.
— Наоколо не виждам телефонни кабинки.
— Скот…
— Давай просто да се махаме оттук. Ще му се обадим от „Томас де Херес“.
— Обещаваш ли?
— Не. Виж, Маги, по време на мисия сме като балистични ракети — без насочване и без възможност да ни контролират, отзоват или изключат с електронен сигнал. Сами сме и се носим към целта си. Точно както трябва да е.
Тя се позамисли. Не изглеждаше особено убедена, но все пак каза:
— Добре.
— Мога да се науча да те обичам.
— Не си прави труда.
Продължиха към самолета, до който Колинс оглеждаше г-жа Боуман на слабата светлина. Той ѝ протегна ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Боуман.
— И на мен.
— Лошото време отмина към морето. Полетът ще бъде безопасен и гладък.
— Добре.
— Това ли е целият ви багаж?
— Не искахме да претоварваме самолета — отговори Броуди.
— Добре… Тежестта не би трябвало да е проблем в Кавак.
— Летели ли сте дотам?
— Няколко пъти. — Той погледна Тейлър. — Няма от какво да се безпокойте.
— Не се безпокоя.
— Добре. Просто се отпуснете и се наслаждавайте на полета.
Тейлър погледна Броуди — явно беше заподозряла, че се е позабавлявал за нейна сметка.
Колинс посочи самолета и се зае да обяснява:
— Това е „Чесна Турбо Стейшънеър“, нов модел, един от най-добрите и безопасни самолети…
— Да тръгваме — предложи му Тейлър.
— Да, госпожо. Просто формалност, но трябва да видя документите ви.
Броуди и Тейлър му дадоха фалшивите си паспорти, Колинс ги погледна набързо на слабата светлина и им ги върна.
— Би трябвало да проверя и багажа ви, но ако ме уверите, че не носите експлозиви, оръжие, наркотици или миризливо сирене, ще повярвам на думата ви.
— Имате думата ни — увери го Броуди.
— Добре. Освен това трябва да съм сигурен, че имате специално разрешително за посещаване на този защитен район.
Броуди потупа дочените си панталони, където беше скрил глока си.
— Тук е.
— Добре… някой може да ви го поиска. Освен това би трябвало да сте се ваксинирали срещу жълта треска една седмица преди да влезете в джунглата.
— Погрижили сме се — отвърна Тейлър.
— Отлично. — Колинс погледна таксито. — А той защо чака?
— Защото аз му казах — отвърна Броуди. — Колко остава до отлитането?
Колинс погледна издигащата се наблизо контролна кула.
— Да видим дали онези смешници няма да ни разрешат да излетим малко по-рано. Би трябвало да сме готови за излитане след десет минути. Или по-малко.
— Колкото по-малко, толкова по-добре.
— Ясно. Някой да има нужда да размисли? Последна възможност. Добре, качвайте се.
Броуди махна на Габриел да си върви и последва Колинс и Тейлър до дясната страна на чесната, където беше стълбата за пътническия салон.
Броуди и Тейлър се качиха в малката комфортна на вид кабина с две кожени кресла, обърнати едно срещу друго, и двуместно канапе зад тях, за което Броуди реши, че е достатъчно голямо, за да побере вързания капитан Мърсър. Засега метна на него сака си и Тейлър последва примера му. Колинс издърпа стълбата, затвори и заключи вратата, след което заобиколи самолета от другата страна и се качи в пилотската кабина.
Заключи вратата си и се обърна към пътниците си:
— Добре дошли на борда на „Полет едно на Ейпекс“. Ще летим без прекъсване до летище „Томас де Херес“ на Сиудад Боливар, където ще заредим и ще продължим към Кавак. Моля, сложете коланите си. — Сложи си слушалките, запали двигателя и направи бърза проверка на уредите. Свърза се с контролната кула, поиска разрешение за излитане и тъй като беше единственият самолет, който излиташе или кацаше в този час, го получи веднага.
Колинс започна да рулира към осветената писта и вдигна оборотите на двигателя.
— И тъй, потегляме — каза той на пътниците си и се понесоха по бетона.
Чесната се издигна в черната нощ.
Докато самолетът набираше височина, Броуди погледна през прозореца. Тъмният град бавно се смаляваше под тях — плътно човешко обиталище в тясна долина, чиито пипала пълзяха по околните хълмове. Надяваше се никога повече да не види този град — дори във вечерните новини.
Тейлър гледаше през другия прозорец.
— Виждаш ли Кюрасао? — попита я Броуди.
— Не, но виждам летището „Симон Боливар“. Надявам се Луис и семейството му да са там и да се качват на някой самолет.
— Аз също. — Маги Тейлър понякога проявяваше прекалено много съчувствие. Не че беше лоша черта, но можеше да попречи на мисията. А тя винаги беше на първо място. Разбира се, освен когато той, Скот Броуди, не искаше да легне с жена. Прииска му се да беше показал подобна загриженост за щастието на другите в хотела.
— За какво си мислиш?
— За Луис и семейството му в някой американски супермаркет.
— Приятно.
