Продължиха да пътуват мълчаливо ѝ Броуди видя осветеното летище от дясната им страна, което му напомни за пътуването им до Петаре. Ако в новините бяха съобщили за престрелката и броя на жертвите в бардака, сигурно щяха да организират активистите си и да обвинят американците — и в този случай щяха да са прави.
— Идвал ли си преди на това летище? — попита Броуди шофьора.
— Si. Понякога карам важни хора. Понякога туриста. Те летят на частни самолети.
— Докъде?
Габриел сви рамене.
— Не е моя работа. — Но все пак добави: — Туриста летят на юг. Много красиво. — И сподели. — Богати отива другаде и не се връща.
— На дълга ваканция.
Габриел се разсмя.
— Si. Много дълга.
— Карал ли си американци до летището? — попита Тейлър.
— Не. Кого ще срещате там?
— Друг рибар — отвърна Броуди.
Габриел премълча.
Завиха на първия изход от магистралата и продължиха по служебния път към входа на летището, на който имаше осветен знак, който го обозначаваше като военен обект, макар че Броуди знаеше, че се използва от всеки, който може да помогне с пари за издръжката му.
И както подобаваше на една бананова република, при входа имаше вехта барака с въоръжен охранител, който дремеше на пластмасов стол. Той стана и се помъкна към таксито.
Двамата с Габриел размениха няколко думи и шофьорът свали задното стъкло, така че охранителят да огледа пътниците. Той каза нещо и Габриел преведе:
— Иска такса за паркинг. Пет милиона боливара или един долар. Казах му, че няма да паркираме, а той каза, че в такъв случай таксата била за вход. — Габриел се разсмя. — Гринго такса. Платете му, por favor.
Броуди реши, че един долар е разумна сума, като се имаше предвид, че охранителят не беше поискал документите им и не беше повдигнал въпрос за пистолета на Габриел, който лежеше на предната седалка. Би му дал и два, ако охранителят беше признал, че просто ги обира. Даде му един долар и вдигна прозореца, а Габриел потегли.
— Колко струва излизането оттук? — поинтересува се Броуди.
— Три долара — отвърна Габриел и отново се разсмя.
Е, поне можеха да се смеят. Какво друго им оставаше?
Продължиха по наводнения и пълен с дупки път на летището.
— Първи хангар — каза Броуди, като се чудеше дали има и Втори хангар.
— Si.
Разминаха се с военна кола и пред тях на тревата Броуди видя два военни хеликоптера, които изглеждаха руска изработка. По-нататък на пистата имаше два реактивни изтребителя, които приличаха на руски МИГ-ове. Сигурно венецуелските ВВС се изчерпваха с тези машини и Броуди подозираше, че хеликоптерите и самолетите са приземени продължително поради липса на части, поддръжка или гориво. Това военно летище се беше превърнало в отправна точка за заминаване, на която никой не задава въпроси, използвана от богатите, нервните, а може би и трафиканти на наркотици и други, които предпочитат полетите им да останат недокументирани. Такива като Кайл Мърсър.
Габриел зави към три хангара и се насочи към онзи отляво, отбелязан със зле осветено число 1 над отворените врати. Когато приближиха, фаровете на таксито осветиха висок мъж, застанал до едномоторен самолет. Пушеше цигара или пура — нещо, което беше абсолютно забранено на писта в Щатите. Ако това беше техният пилот, той очевидно нарушаваше правилата, а може би обичаше да рискува.
Габриел намали и мъжът им даде знак да продължат напред, след което вдигна ръка и шофьорът спря.
— Това ли е вашият амиго?
— Прилича на него. Изчакай тук — каза Броуди на Тейлър. — Ще проверя.
Той слезе от джипа и докато вървеше към високия мъж, видя на светлините, че човекът е широкоплещест, на около четирийсет, загорял от слънцето и с късо подстригана кафява коса. Беше облечен в бяла риза с къс ръкав и еполети с нашивки и черни панталони. Като контра на изискваната от „Ейпекс“ униформа беше по джапанки, които Броуди винаги свързваше с чекиджии.
Мъжът стъпка цигарата си и протегна ръка. Последва твърдо ръкуване.
— Капитан Джон Ф. Колинс.
— Кларк Т. Боуман.
Капитан Колинс погледна таксито, което чакаше с работещ двигател.
— Жена ви идва ли?
— Изпитва ужас от малки самолети.
— Аз също.
Броуди се усмихна. Капитан Колинс му харесваше.
— Ще ѝ предам. Ако поискам да ни закарате до някое друго място, например до Кюрасао или Аруба, това ще бъде ли проблем?
— Не — без да се замисля особено, отвърна Колинс. — „Ейпекс“ има данните на кредитната ви карта, вие имате паспорти, а аз мога да подам различен летателен план. Това летище не е официална точка за пристигане и заминаване и на смешниците не им пука къде отивате, стига да им бутнете няколко долара.
— Добре… — Е, май трябваше да сподели тази възможност с Тейлър. Броуди се върна при таксито, даде ѝ знак да слезе и тя го направи, като взе двата им сака.
— Защо вземате сакове? — попита Габриел.
— Промяна в плановете. — Броуди даде на Габриел десетачка. — Чакай тук, че може отново да ги променим.
— Si. Gracias.
Броуди взе сака си и двамата тръгнаха към самолета.
— Колинс изглежда свестен — каза ѝ той.
— Добре.
— Каза, че може да подаде нов летателен план и да ни закара до Кюрасао или Аруба. Точно срещу крайбрежието.
Тя го погледна.
