Чесната зави надясно и се насочи на юг. На лунната светлина Броуди можеше да различи безкрайните хълмове, полета и гори, покриващи страната. Венецуела — твоя съдба е да я познаеш.
Тейлър отпусна назад облегалката на креслото си, прозя се и затвори очи.
От говорителя се разнесе гласът на Колинс:
— Ако желаете, можете да разкопчаете коланите, но ви съветвам да ги оставите. В хладилните кутии под седалките ви има вода, кола и сок. Полетът би трябвало да е гладък, но ако се наложи, има торбички в страничните джобове. Имаме малко насрещен вятър, така че би трябвало да кацнем на „Томас де Херес“ след около час и петнайсет до час и трийсет минути.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита Броуди.
— Само ако има тоалетна на борда — отвърна Тейлър.
Колинс ги чу.
— Има туби за пишкане под седалките. Мъжки и женски. — И добави: — Няма да гледам.
— Офицер и истински джентълмен — каза Броуди. — Нещо против да дойда в кабината?
— Абсолютно нищо.
Броуди разкопча колана си и се промуши между предните седалки в пилотската кабина.
Пилотската чанта на Колинс беше на седалката на втория пилот.
— Можете да я оставите зад вас — каза му той.
Броуди взе чантата, която беше отворена, и видя карти, шорти и нещо, което приличаше на „Магнум“ 357.
Колинс го забеляза.
— Никога не излизам от къщи без него.
— Ясно. — Особено ако живееш в Каракас. Докато оставяше чантата зад седалката, Броуди забеляза и бинокъл, който капитан Колинс щеше да му заеме, макар че все още не го знаеше. Колкото до револвера, щеше да мисли за него, когато предложеше на Колинс да избира между две поощрения за непредвиден полет до Богота — глок или долари.
Броуди седна и се закопча.
— Казаха ми, че сте любители на птици — каза Колинс.
Броуди си помисли, че думите му прозвучаха така, сякаш изобщо не е повярвал на чутото. Този човек определено не беше глупав, въпреки джапанките.
— Точно така.
— Повечето хора, които карам до джунглата, са туристи. Натуралисти, търсачи на приключения и така нататък. Големи любители на фотографията. Никога досега не съм карал любители на птици.
— Мнозина не обичат да си признават, че са такива.
— Наистина ли?
— Защото хората ни мислят за шантави.
— Аз не го мисля.
— Добре.
Колинс помълча известно време, после попита:
— Онези издути неща в джобовете ви фотоапарати ли са?
— Не. Всъщност са деветмилиметрови полуавтоматични пистолети.
Колинс кимна.
— Добре, че ги носите. Там, където отиваме, е опасно.
— Каракас също не е детска градина.
— Каракас си има своя чар, господин Боуман. Просто трябва да му дадете шанс.
Всяка дупка по света си имаше своите защитници. Обикновено бели типове с достатъчно пари и привилегии, за да избягват неприятностите, които търпят местните.
— В Каракас ли живеете?
— Преди бях в Рио, но се запознах с една венецуелка и се преместих тук, за да бъда с нея.
— Явно е страхотна жена.
Колинс се разсмя.
— Така е. — Той понижи глас и сподели по мъжки: — И вие сте се уредили.
— Благодаря.
— Тя добре ли е? Имам успокоителни, ако има нужда.
— Добре е. Имате ли външна антена за сателитен телефон?
Колинс го погледна.
— Да. — Посочи едно гнездо с навит кабел на таблото с уредите. — Искате да се обадите ли?
— Може би по-късно. Предполагам, че имате и сателитен телефон.
— Да. Понякога е по-добър от радиото за връзка с компанията.
— Ясно. И с приятелката.
Колинс се разсмя.
— Да.
Е, помисли си Броуди, добре беше да знае, че разполага с друг сателитен телефон, ако му потрябва. С малко късмет първото му и последно обаждане до полковник Домброски щеше да гласи: „Мисията е изпълнена. Среща в Богота“. И може би кратко обаждане до Уорли: „Foxtrot uniform“.
Чесната летеше в тъмната нощ — малка частица метал и електроника насред студената безкрайна пустота на времето и пространството.
— С туристическа група ли сте? — попита Колинс.
— Не.
— Хората обикновено идват тук с туристически групи. Всъщност е почти задължително.
— Никой не ми го е споменавал.
— Поне водач имате ли?
— Не. Но съм сигурен, че ще успеем да си намерим в Кавак.
— Да… би трябвало да успеете. Не бива да влизате сами в джунглата.
— Така ли? Защо?
— Ами, опасна е. Случва се хора да се губят, а няма спасителни отряди.
— Доста ме бива в ориентирането на терен — каза Броуди и добави: — Мъхът расте от северната страна на дървото.
— Да, но… най-голямата опасност са хората. Наркотрафиканти, бандити. Както и местните, които обикновено са свестни, но понякога не са.
— Имаме си сеньор Глок, който да ни защитава.
Колинс не коментира това, а каза:
— Аз лично не бих взел — той кимна назад към салона — красива жена в джунглата.
— Искате ли да дойдете с нас?
— Как ли пък не. Честно казано, дори не искам да преспивам в Кавак.
— Можем всички да спим заедно.
Капитан Колинс отново не отговори, но сигурно се надяваше, че пътникът му не се шегува и се питаше какви ли всъщност са г-н и г-жа Боуман. Всъщност дори попита:
— Откога се занимавате с наблюдаване на птици?
— Сравнително отскоро.
— Не разбирам каква тръпка има в това.
— Аз също. Правя го заради жена си.
Колинс кимна.
— Аха. Всички го правим.
— Именно.
