Броуди искаше да каже на Колинс, че му предстои да направи нещо добро за страната си — например че ще лети от Кавак за Богота с вързан престъпник в салона — но преди това трябваше да се сближат повече. Така че след като заредиха в Сиудад Боливар и до Кавак им оставаше още малко, той започна с обработката. Местните се вербуваха с пари; вербуването на американски емигранти, както беше открил, обикновено ставаше с размахване на националния флаг.
Ироничното беше, че няма по-голям патриот от емигранта. Трябваше обаче да подбереш внимателно момента. Или калибъра — колкото по-голям, толкова по-добре. Парите също помагаха.
Важното беше, че капитан Колинс, който вече не мислеше, че има любители на птици на борда, знаеше, че г-н и г-жа Боуман не се занимават с някаква криминална дейност.
— Бивш военен ли сте? — попита Броуди.
— Не. Макар че си мислех за това.
— Двамата с жена ми служихме. В Ирак и Афганистан.
— Изпълнили сте дълга си.
— Живеем близо до Вашингтон. Вие откъде сте?
— Откъде ли не. Роден съм в Монтана. Страната на голямото небе.
— Аха. Това би вдъхновило човек да стане пилот.
— Да.
— Аз съм от щата Ню Йорк. От семейство на фермери. Жена ми пък е от Тенеси. От семейство на производители на шльокавица.
Колинс се разсмя.
— Наблюдаването на птици е наше хоби. В Щатите работим за федералното правителство. Нищо интересно — добави Броуди. — Към Министерството на природните богатства. Геолози сме.
Колинс се позамисли и може би стигна до логичното заключение, че г-н и г-жа Боуман обикалят в търсене на възможни полезни изкопаеми.
— Това не е за разгласяване — каза му Броуди. — Ние сме просто любители на птици.
Колинс кимна.
— Ще ида да поспя — каза Броуди. — Освен ако не искате да поема управлението, докато вие не дремнете.
— Летите ли?
— Не. Но пък ви гледах как го правите.
Колинс намери това за забавно.
Броуди се върна в салона и седна до Тейлър. Загледа я как спи, как гърдите ѝ се повдигат и спускат, как на лицето ѝ е изписан съвършен покой. Надяваше се да сънува, че се буди до Скот Броуди.
Докато се закопчаваше, ръката ѝ се протегна към него, сякаш се движеше по собствена воля, и му подаде листче. Броуди го взе и прочете написаното. „Скот Броуди — първа награда по баламосване. ПП: Никога не сме правили шльокавица“.
Той се усмихна, отпусна облегалката си назад и затвори очи. Тялото му се нуждаеше от сън, но също като в Ирак умът му беше в режим оцеляване и мислите му препускаха към онова, което ги очакваше.
А онова, което ги очакваше, беше отчасти определено от онова, което бяха оставили след себе си. Тоест от престрелката в „Кокошарника“. И Кармен. Ако беше обработена от полицията или СЕБИН, може и да се беше пречупила. А ако се беше пречупила и ако Мърсър наистина имаше контакти с режима и военните, той сигурно ги очакваше на пистата в Кавак.
Разбира се, Броуди можеше да убие Кармен, както и Луис, който беше чул прекалено много. Както и клиента на Кармен, макар че той сигурно не знаеше английски. Но все пак някъде трябва да сложиш чертата. Както е казал Ницше: „Който се сражава с чудовища, трябва да внимава самият той да не стане чудовище“.
Добър съвет за онези, които бяха замислили „Флагстаф“. И за капитан Мърсър, който очевидно беше погледнал в бездната и беше видял, че и тя поглежда него. Както и за Скот Броуди, който на няколко пъти беше приближавал твърде близо до въпросната бездна. И сега можеше да е един от тези пъти.
Морските пехотинци стигнаха плажа преди зазоряване и единайсетгодишният Кайл Мърсър ги гледаше.
Небето беше лилаво, водата — черна като мастило, и слънчевата светлина тъкмо започваше да разцъфва на хоризонта. Той видя тъмни неща да порят водата — големи ъгловати амфибии на вериги, които излизаха на брега. От тях се изсипаха мъже с пушки и тежко снаряжение и започнаха да газят из прибоя, като тичаха към плажа, викаха заповеди и се разгръщаха.
Всичко това беше учение, но бе съвсем истинско за мъжете на плажа, както и за малката публика, която гледаше от разстояние през телената ограда при спирката за почивка на магистралата някъде между Анахайм и Сан Диего.
Кайл Мърсър помнеше, че седеше притиснат в оградата край I-5, която минаваше покрай закрита част от бреговата линия, попадаща в територията на Кемп Пендълтън. Беше се озовал там случайно, докато се връщаха от семейно пътуване до Дисниленд, което беше прекъснато от внезапната смърт на дядо му. Самият Кайл почти не познаваше стареца, който се беше отчуждил от семейството, и дори не помнеше от какво точно е умрял дъртакът.
Помнеше обаче оградата и плажа и че бяха спрели, защото майка му трябваше да иде до клозета. Баща му беше купил кола от машината и двамата отидоха при оградата, където се беше събрала групичка, предимно мъже и момчета.
