Някои от зрителите приличаха на ветерани от Виетнам и може би бяха бивши морски пехотинци, дошли нарочно, за да видят момчетата от Пендълтън в действие и да си спомнят за собствените си славни дни. Останалите бяха от онези, които човек може да очаква да види на място за почивка в шест сутринта — шофьори на камиони, пътуващи на юг към Мексико, работници, които се прибират у дома след нощна смяна и разни прошляци.
Кайл Мърсър помнеше, че беше изпитал благоговение от видяното. Мъжете от другата страна на оградата бяха от друг свят и друга порода. Елитна класа воини. Той искаше да е като тях — и си обеща, че ще бъде.
Седна в леглото — миризлив дунапренен матрак върху рамка от бамбук — в колибата в джунглата. Погледна жената до себе си. Розалита. Тя спеше гола, чаршафът беше отметнат до чатала ѝ. Тялото ѝ беше момчешко, почти без цици и задник. Но тя имаше определена привлекателност. Съвършено лице. Големи кафяви очи. Дълги крайници и гъста черна коса. В някакъв друг живот спокойно можеше да е модел в Ню Йорк или Ел Ей. Но в този беше курва в Каракас.
Не беше особено щастлива проститутка в „Кокошарника“. Трудно е да се наслаждаваш на каквото и да било, когато живееш в постоянен страх от следващия клиент или от шефа си, ако не си намериш следващ клиент.
Мърсър я беше извел от онази отходна яма в дивите пущинаци. Беше я направил свободна и се оказа, че тя е тигрица. Това е най-ценното на свободата. Показва ти кой си.
Някой почука на вратата. Мърсър взе тежкия „Дезърт Ийгъл“ от сандъка, който му служеше за нощно шкафче, и стана от леглото.
— Quién es?
— Es Franco, señor — отвърна глас от другата страна. — El hombre está aqui.
— Un momento. — Мърсър закопча колана с кобура на камуфлажните си панталони, облече бял потник и зави с чаршафа голата Розалита. Пистолетът беше в ръката му, когато отиде до вратата и погледна през един процеп между дъските. Франко беше сам.
Мърсър прибра пистолета в кобура, отвори вратата и излезе.
Франко му се усмихна, показвайки дупки между зъбите си. Изглеждаше шантаво — дребен, с прекалено голяма за тялото му глава. Беше от онези хора, които другите подценяват, докато не ги погледнат в очите. Никой не се сражава за ФАРК4 в колумбийската джунгла цели десет години и не оцелява, освен ако няма наистина сериозни умения.
Франко му каза, че мъжът чака сеньор Кайл в ситуационната стая. La Scala de Situatión. Така беше кръстил колибата, в която провеждаше срещите си. Беше нещо като шега, но никой друг не я схващаше.
Тръгнаха през лагера покрай група малки тръстикови колиби сред дърветата. Тук джунглата беше гъста и макар че слънцето печеше безмилостно в късния следобед, под дърветата беше полутъмно.
Кемп Тъмбстоун5. Всеки лагер трябва да си има име и Кайл Мърсър беше избрал това за този. Друга шега, предназначена единствено за него. „Не е ли малко страшно, сеньор?“ — любезно го беше попитал Франко, когато научи значението на думата. Мърсър му беше обяснил, че лагерът е кръстен на градче в американския щат Аризона, където се състояла прочута престрелка с бандити. Това като че ли удовлетвори Франко.
Стигнаха малка поляна, където един от местните палеше огън, а друг чистеше току-що уловена риба. Двамата погледнаха сеньор Кайл, но не казаха нищо. Никой не заговаряше сеньор Кайл, докато той не го заговори.
Мърсър погледна нагоре към синьото небе. От въздуха това място изглеждаше като всяко друго село. Беше си мислил дали да не сложи камуфлажна мрежа над поляната, но инфрачервените камери на дроновете и без това щяха да ги засекат. Също като в Афганистан. Няма къде да се скриеш, ако дроновете знаят къде да търсят. Мърсър обаче не смяташе, че знаят.
В далечината се чу стрелба. Хората му тренираха на стрелбището. Някои от тях бяха истински снайперисти. Други бяха толкова нескопосани, че можеха да си прострелят топките. Тренировките обаче помагаха.
Франко и Мърсър приближиха голямата колиба в другия край на поляната. В средата ѝ имаше бамбукова маса, заобиколена от дървени трупчета, служещи за столове. На едно от тях седеше мъж и пушеше цигара.
Мърсър отпрати Франко и влезе в колибата. Не седна, така че посетителят му се изправи с неохота.
Генерал Рикардо Гомес беше набит мъж на шейсет и няколко, с тъмна кожа и ситно къдрава прошарена коса. Във вените му течеше много африканска и туземска кръв, също като във вените на героя му Уго Чавес. И също като Чавес, той се гордееше с нея. За хора като него подобен външен вид и военна униформа с две големи звезди на пагоните само по себе си беше революционен акт. С тази разлика, че днес той не носеше униформата си, а беше по мокра от пот бяла риза и джинси. Никой, тръгнал към този лагер, не искаше да привлича внимание към себе си.
Гомес дръпна от цигарата си и изпусна струйка дим. Очите му бяха тъмнокафяви, с тежки клепачи, и бяха трудни за разчитане.
— Добър ден, другарю Кайл. — Английският му беше перфектен, макар и със силен акцент.
