И сега имаше операция „Бояка“, кръстена на победоносната битка на Симон Боливар, отбелязала началото на края на испанското владичество в северната част на тяхната империя в Новия свят. Подобно на армията на Боливар, тези тренирани от американците въстаници щяха да се спуснат от Андите, за да освободят Венецуела в името на народа. Нямаше да има преврати отгоре. Това щеше да изглежда като истинска народна революция и илюзията трябваше да продължи, докато проамерикански настроените офицери поемат управлението в страната, обещаят избори в близко бъдеще и изритат руснаците.
Генерал Гомес изглеждаше особено възмутен от факта, че за своя имперски проект американците са взели името на любимата му победа на Боливар срещу испанската империя. Кайл Мърсър обаче смяташе, че изборът е хитър. Освен това, когато обещаваш свобода или отмъщение, революция или реставрация, единствените константи във войната са, че много хора ще умрат и нищо няма да се получи по начина, по който си планирал.
Той погледна отново списъка на Гомес — убийства, целящи да отслабят опозицията на домашния фронт преди предстоящите битки. Може би Гомес и неговите приятели чависти смятаха, че ако избият достатъчно колаборационисти сега, ще лишат „Бояка“ от жизненоважната подкрепа във Венецуела и ще спънат операцията. И може би бяха прави.
Така или иначе, СЕБИН можеше да се справи с всички тези хора, но Мърсър подозираше, че режимът си има неприятности в международен план заради елиминирането на опозицията и иска да прехвърли убийствата на друг и да ги представи като дело на патриотични венецуелци, които са се надигнали да защитят законно избраното правителство на Николас Мадуро. Такива хора нямаше, затова работата се беше паднала на сеньор Кайл.
Мърсър погледна Гомес.
— Ще се погрижим.
Гомес кимна и дръпна от цигарата си.
— Има и още нещо. Получих тревожни новини от Каракас малко преди да се кача в самолета. Тази сутрин двама американци обикаляли Петаре и питали за вас, другарю. Имената им са Кларк и Сара Боуман и твърдят, че са ваши приятели.
— Никога не съм чувал за тях.
— Сигурен съм, че това не са истинските им имена.
— Добра дедукция. С кого са разговаряли и какво им е било казано?
Гомес отново дръпна продължително от цигарата си.
— Били спрени на пропускателен пункт на Националната гвардия и казали, че ви търсят. Дори имали ваша военна снимка. Гвардейците не им казали нищо и ги пуснали да минат. После двама американци, мъж и жена със същото описание, били видени от колективо при една клиника. И накрая един американец, отговарящ по описание на господин Боуман, заедно с венецуелски шофьор или може би телохранител, отишъл в бардак на име El Club de los Malditos и започнал да пита за малолетни момичета. Човекът от бардака ги насочил към El Gallinero.
„Кокошарника“ беше добро място — забранена зона за чужденци и полиция, където можеше да си легне с момиче, когато поискаше, или да остане сам. Освен това там беше вербувал неколцина членове на бандата, които сега бяха тук. И най-важното, „Кокошарника“ беше място, където отиваха влиятелни мъже, които искаха да останат незабелязани.
А сега някой го беше проследил до заведението. Но кой? И как?
Американското разузнаване би могло да купи някой доносник от Националната гвардия или бандата, но ако беше така, двамата Боуман щяха да отидат направо в „Кокошарника“, вместо да обикалят из бедняшкия квартал и да привличат вниманието към себе си…
— Другарю?
Мърсър погледна Гомес.
— Американците ще се върнат довечера в Петаре. Мъжът може да се опита да влезе в El Gallinero, или пък двамата ще следят бардака. Кажете на вашите мутри в квартала да са готови за тях.
Гомес като че ли настръхна, задето получава заповеди от човек с по-нисък от неговия чин.
— Това беше направено преди да се кача в самолета, другарю — каза той. — Ще се погрижат за американците.
— Добре. Значи няма от какво да се безпокоим.
— Наистина ли? — попита Гомес. — Прилича ми на нещо, което казват янките. Нямай грижи. Аз обаче съм загрижен, другарю. Американците вървят по следата. Знаят за вас и за El Gallinero, а може би и за мен и вас.
Мърсър впери поглед в Гомес, който му отвърна с каменна физиономия. Генералът несъмнено беше бесен, че американците са научили за леговището на Кайл Мърсър в Каракас. Гомес беше единствената пряка връзка между Мърсър и режима и беше онзи, който носеше пари на американския ренегат и хората му. Но Мърсър вече беше съставил план за действие, в случай че отношенията им се вкиснат.
В района имаше лаборатория за производство на кокаин и хората му бяха повече от способни да я ударят и да сложат ръка върху онова, което им трябва, за да се издържат известно време.
— Мога да се справя с всичко, генерале — каза Мърсър.
Гомес го изгледа за момент, кимна и хвърли цигарата си на земята. Заобиколи масата до Мърсър и протегна ръка.
— Моето правителство ви е благодарно.
Мърсър стисна ръката му и го погледна в очите.
— Не го правя за вашето правителство.
Гомес дръпна ръката си.
