— Разбирам. Въпреки това народът на Венецуела ще ви бъде задължен, когато последните империалистически елементи в нашето общество бъдат елиминирани.
Всъщност, помисли си Мърсър, веднага щом решеше, че вече няма нужда от него, режимът с готовност щеше да прати цял батальон срещу лагера му, за да избият всички. Това се бяха опитали да направят с него и приятелите му от специалните части в Афганистан. Не се беше получило, нямаше да се получи и тук. Когато те учат как да убиваш и ти казват кого да убиваш, господарите ти забравят, че убийците не са лоялни и не се доверяват на никого.
— Ще си събера този дълг — каза Мърсър.
— Да. Добре. — Гомес го погледна. — Може би някой ден ще ми кажете защо ни помагате.
— Защото вярвам в Революцията.
Гомес се усмихна.
— Не мисля.
— Може би някой ден вие, генерале, ще ми кажете как от американски лакей сте станали човек, който ненавижда американците.
Усмивката на Гомес се изпари.
— Никога не съм бил американски лакей. Използвах тяхното гостоприемство и обучение и сега го използвам, за да се боря срещу тях.
Мърсър беше сигурен, че генерал Гомес е стигнал до това решение по-късно — когато Чавес е взел властта и когато е трябвало да избира кариерата си. Ако вятърът задухаше в друга посока, генерал Гомес можеше да се появи в американското посолство с удостоверението си за преминало обучение и да попита за работа. Мърсър беше виждал това в Афганистан, където лоялностите бяха подвижни като пясъчни дюни. Светът беше корумпиран и единствената постоянна лоялност беше тази към самия себе си.
Мърсър си спомни времето, когато мислеше различно. За деня в наборния център в Сан Диего, когато вдигна дясната си ръка и се закле в Конституцията на Съединените щати, след което направи буквална и преносна крачка напред и стисна ръката на офицера, който го беше заклел. „Поздравления, младежо“.
Оттогава Кайл Мърсър беше изминал дълъг път… като човек, чиято любима го е измамила и го е превърнала в гневна мутация на самия себе си, която не се доверяваше на никого. И нямаше връщане назад. Нямаше прошка. Нямаше път към дома.
Погледна Гомес, който се взираше в него.
— Какво мислите? — попита генералът.
— Nada.
Гомес се досети да не притиска другаря Кайл по въпроса.
— Кога ще можете да започнете работа?
— Ще разберете, когато се появи първият труп.
— Журналистът е особено проблематичен.
— Ще ви пратя очите му в кутия шоколадови бонбони.
Гомес не успя да реши дали американецът се шегува, или говори сериозно.
— Това няма да е необходимо. — Извади дебел плик от джоба си и го сложи на масата. — Орелът лети днес — каза той, използвайки военния жаргон за деня, в който се дават заплати.
Мърсър прибра плика, без да отговори на опита на Гомес за шега, сближаване или каквото там беше. В плика имаше около две хиляди долара в дребни банкноти — месечните разходи за неговите четирийсет мъже, които получаваха по десет долара месечно, и за пемоните, които получаваха по два долара. Другите пари отиваха за храна, материали, лекарства и извънредни разходи — боб, бинтове и бомби, както се казваше. С останалото се плащаше за курвите, за редките полети до Сиудад Боливар или Каракас, както и за разпускането на сеньор Кайл в „Кокошарника“ — макар че тези забавления вече бяха приключили. Освен това Мърсър не се съмняваше, че генерал Гомес прибира част от американските долари за себе си.
Кемп Тъмбстоун беше на орязан бюджет дори според стандартите на банкрутиралото венецуелско правителство. Но когато хората на Мърсър започнеха да се сражават с подкрепяните от американците бунтовници, бюджетът им щеше да се увеличи, както и редиците им. Мърсър очакваше с нетърпение предстоящите битки.
— Благодаря, че пътувахте дотук, генерале. Лек път обратно до Каракас.
Гомес не беше свикнал да го отпращат, но се обърна да си тръгне.
— Имате ли нужда от нещо тук? — попита той.
— От един генерал по-малко.
Гомес се усмихна пресилено, за да покаже, че споделя чувството му за хумор и че не се е обидил.
— На тръгване ще ви дам един съвет, сеньор. Американците винаги са мразели своите предатели повече от враговете си. Те ще се отнесат добре с победен враг. Но никога няма да простят на предател. И те идват за вас — добави той.
Мърсър кимна. Но той не беше предал страната си — защото нямаше страна, която да предаде. Всъщност той се беше превърнал във вражески боец и следваше да бъде класифициран като такъв според Женевските конвенции. Истинското му престъпление беше, че той, капитан Мърсър, беше оставил хората си по време на изпълнение на задача. Беше дезертирал. И заради това армията щеше да го вкара в затвора до живот — или ако от разузнаването стигнеха първи до него, краят щеше да е различен.
— Колкото повече врагове на държавата убивате, толкова по-силен става режимът — каза Гомес. — А той може да ви защити.
— Не ви бива в мотивационните речи. Нищо не сте научили от американците. Приятен ден.
Гомес обаче трябваше да има последната дума.
— Арогантност. Бъркате я с мачизъм.
Мърсър не отговори и Гомес излезе от колибата.
