Мърсър погледна затворника, който лежеше на палмовите листа. Или спеше, или се преструваше на заспал; самият Мърсър беше правил това, когато идваше посетител, който да го бие или изтезава. Този затворник беше бит само веднъж, при пристигането си, колкото да му бъде показано какво е усещането и да бъде накаран да живее в страх от нов побой — или нещо по-лошо.
Затворникът беше само по шорти, тялото му беше плувнало в пот и покрито с ухапвания от насекоми и мръсотия. Не му се позволяваше да се къпе и бръсне и му беше пораснала едноседмична брада, сива и сплъстена като дългата му коса.
Мърсър клекна до него.
— Здрасти, Тед.
Мъжът продължи да лежи неподвижно със затворени очи.
— Не ме карай да те ритам в топките.
Мъжът отвори очи, но не каза нищо.
Мърсър погледна лицето му. Тед Хагърти беше някъде на шейсет и беше изглеждал добре преди няколко седмици, преди да му счупят носа. Освен това вонеше.
— Изглеждаш ми малко отслабнал, Тед. Да не би да си започнал гладна стачка?
Хагърти не отговори.
— От личен опит мога да ти кажа, че ще ти трябва повече от месец, за да умреш от глад. Можеш да съкратиш времето, ако престанеш да пиеш вода. Но е трудно да си жаден. Искаш ли вода?
Хагърти отново не отговори.
— Ето как стоят нещата, Тед. Не ти, а аз решавам дали ще живееш, или ще умреш. Затова ще ядеш и ще пиеш, иначе ще направя онова, което съм виждал да правят талибаните. Ще изрежа лицето ти. И ще го натъпча в гърлото ти, парче по парче. Повярвай ми.
Хагърти кимна едва-едва.
— Добре. А сега седни.
Хагърти напрегна сили да повдигне тялото си и Мърсър му помогна, като го сграбчи за косата и го издърпа да седне.
— Погледни ме.
Хагърти вдигна очи към клекналия пред него Мърсър. Погледите им се срещнаха и Мърсър видя, че сините очи на мъжа са замъглени, но все още будни. Очите наистина бяха прозорец към душата и у Тед Хагърти все още имаше достатъчно искра, за да му пука дали ще живее, или ще умре.
Мърсър взе купата с юка и я тикна към Хагърти.
— Яж.
Хагърти взе купата с две ръце и наведе лице към нея.
Мърсър седна на дънера и го загледа. Тед Хагърти, за когото беше сигурен, че е от разузнаването, може би от ЦРУ, се беше мотал из летище „Томас де Херес“ и беше задавал прекалено много въпроси на прекалено много хора. Очевидно вървеше по някаква следа и разпитваше за сънародника си Кайл Мърсър, за когото било известно, че отлетял от „Томас де Херес“ за някакво място на юг. Имал снимка — официалната снимка на Мърсър от досието му — която била преправена така, че да носи обикновена бяла риза вместо униформа. Сега снимката беше у Мърсър, както и паспортът на Хагърти, визата му и интересната му колекция фалшиви визитни картички, които представяха Тед Хагърти като какъв ли не, от журналист на свободна практика до туристически агент, но без да се споменава за ЦРУ. Хагърти обяснявал на хората от летището, че сеньор Мърсър бил негов амиго, че бащата на Мърсър умирал и трябвало да го намери и да му съобщи.
Мърсър можеше да си представи как Тед Хагърти с неговата типична за ЦРУ арогантност и перчене — и двайсетачки — се мотае и пита за него. Накрая Хагърти беше попаднал на следа и бе наел самолет до Кавак, където го чакаха агентите на СЕБИН, предупредени от информатор от „Томас де Херес“.
При други обстоятелства СЕБИН щяха да закарат пленника си в Еликоиде в Каракас за разпит. В този случай обаче агентите, несъмнено по заповед на режима или на военните, бяха помогнали на сеньор Хагърти в търсенето му и го бяха предали на пемоните в Кавак, които любезно бяха транспортирали с лодка вързания и с превръзка на очите американец до лагера на сеньор Кайл в джунглата.
Хагърти дояде юката и вдигна глава, като продължаваше да държи дървената купа; Мърсър знаеше, че преценява дали не може да му послужи като оръжие. Хагърти беше добре обучен, но тренировките и реалността са различни неща. Без да става от дънера, Мърсър изрита купата и тя отлетя в другия край на колибата.
— Погледни ме.
Хагърти обърна лице към него.
— Бях търпелив с теб, Тед, защото въпросите ми не бяха особено спешни. Но сега в Каракас стават някои неща, които ти като обучен служител на ЦРУ…
— Аз съм журналист на свободна практика и исках да напиша материал за вас…
— Добре. Историята си я бива. Както и онази, че си се опитвал да ме намериш и да ми кажеш, че баща ми умирал. Хората реагират на подобни неща. И можех дори да ти повярвам, че си журналист, ако не носеше армейската ми снимка. А нея би могъл да вземеш единствено от Министерството на отбраната.
— Снимката е достъпна…
— И си я преправил, за да заличиш униформата ми. Защо?
Хагърти не отговори.
— Реалният въпрос е откъде разбра, че съм във Венецуела?
Хагърти пое дълбоко дъх.
— Казах ви… вече бях тук и работех по материал за недостига на храни и бунтовете в Каракас. Имам познати в Националната гвардия и се носеха слухове за американски войник…
— Така казваш ти. Историята ти обаче не обяснява как си разбрал, че съм излитал и кацал на „Томас де Херес“.
— Действах по предчувствие.
