Мърсър го гледаше, докато вървеше през поляната към реката и лодката, която чакаше да го откара до Кавак и самолета, който щеше да го върне в Каракас, в мизерията и нищетата на революцията.
„Те идват за вас“. Но кой?
Помисли си за случайната среща в бардака преди две седмици. Отначало не можеше да повярва на очите си. Да види двама отпуснати американци на онова място вече си беше странно, но когато единият от тях започна да го зяпа и Мърсър осъзна, че е шибаният смотаняк Ал Симпсън, с когото се беше сприятелил по време на началното обучение преди цял живот… Трябваше да го убие, но… после трябваше да убие и другия американец, както и местните, които ги бяха довели тук. И труповете щяха да станат прекалено много, за да може „Кокошарника“ да се отърве тихомълком от тях.
Така или иначе, Мърсър беше решил, че Симпсън е прекалено пиян, прекалено уплашен или прекалено засрамен от собственото си присъствие в бардак, за да съобщи на когото и да било. Но явно го беше направил. И това беше променило положението. Това означаваше, че във Венецуела може би има хора от ОКР.
Които и да бяха двамата американци, те най-вероятно щяха да намерят края си довечера в Петаре. Но независимо дали бяха от разузнаването, или от ОКР, те бяха част от по-голяма машина, а когато се завъртят, колелата на машината не спират.
Помисли си и за онази курва Кармен, която би го продала и за пакет цигари. Тя нямаше представа къде се намира лагерът, но ако някой успееше да я открие и да говори с нея, Кармен можеше да им помогне да направят още няколко връзки… Мърсър си помисли, че оставя прекалено много свидетели живи.
Погледна отново списъка на СЕБИН на бъдещите мъртъвци. В него имаше и жени. Както и свещеник. Сигурно всички те бяха добри хора — венецуелски патриоти. И вероятно някои се ползваха с подкрепата на американците. На ЦРУ. Както и на Агенцията за военно разузнаване.
Което означаваше, че работеха за Брендан Уорли и следователно трябваше да умрат.
Мърсър излезе от колибата и тръгна по пътеката, водеща в Кемп Тъмбстоун. В лагера беше започнало да се стъмва, след като слънцето бе потънало зад високите дървета, и пемоните палеха факли по пътеките. Хората на Мърсър пък започваха да се връщат гладни от стрелбището и полосата с препятствия. Смяната на охраната щеше да се извърши точно в осем вечерта. Кайл Мърсър поддържаше строг ред в лагера, а хората мразеха дисциплината. Те бяха по природа анархисти. Но той, Кайл Мърсър, само със силата на волята си и с властното си присъствие ги беше превърнал в добре смазана бойна машина. Отнасяше се с тях с уважение — нещо, с което повечето от тях не бяха свикнали. И в замяна изискваше — и получаваше — тяхната лоялност. Хората му не бяха точно Делта Форс, но изпълняваха заповеди и щяха да последват сеньор Кайл и в ада, ако той ги водеше.
Продължи по тъмната пътека. Зеленият балдахин над главата му шумолеше от птици и маймуни. Насекоми бръмчаха и цвърчаха; под храсталаците се шмугваха гущери. Джунглата преливаше от живот, звуци и миризми, за разлика от пустите кафяви чукари на афганската граница — мъртво място, където можеш да чуеш единствено скръбния стон на вятъра и собственото си дишане.
Пътеката свърши при малка бамбукова колиба, където стоеше висок мускулест мъж с пригодени за джунглата боти, камуфлажни панталони, тясна черна тениска и пистолет в кобур. Подобно на Франко, Емилио беше ветеран от бруталните и безкрайни нарковойни. Навремето Емилио бил убиец, работещ за картела Синалоа в Мексико, докато зетите не убили семейството му и той излязъл от бизнеса с дрога. Тази част от света произвеждаше в изобилие кокаин, трупове и мъртви души.
Когато Мърсър приближи, Емилио застана в стойка „мирно“.
— Buenas tardes, Señor.
— Hola. Cómo está el prisionero? — Как е затворникът?
— Жив. Иска му се да беше мъртъв.
Мърсър познаваше това чувство.
— Ако умре, докато си на пост, ти ще заемеш мястото му.
Емилио кимна.
Мърсър отвори бамбуковата врата и влезе в колибата без прозорци, която хората му бяха кръстили la Capilia — Параклиса. През бамбуковите стени проникваше светлина и въздух, така че това не беше най-лошата затворническа килия, която беше виждал Мърсър — тази чест беше запазена за каменната постройка, в която повече от две години беше лежал на пръстения под, беше се пекъл на лятната жега и бе замръзвал през зимата. Тази колиба в джунглата също имаше пръстен под, но той беше покрит с палмови листа — малко лукс за важния затворник.
В средата на пода лежеше огромен дънер, в който бяха забити две халки с вериги, закачени за оковите на глезените на затворника.
Имаше и кофа вместо тоалетна. Вонеше. На пода имаше и празна пластмасова кофа за вода и дървена купа със стрит корен на юка, недокоснат.
