Пътуваха по същия маршрут като сутринта, по магистралата на изток към хълмовете на Петаре, които сега бяха забулени в мрак. Трафикът беше почти нулев. Докато минаваха покрай летище „Франсиско де Миранда“, Броуди разбра защо много пияният Ал Симпсън го е запомнил — пистата беше единственото осветено нещо на километри наоколо. Видя един двумоторен самолет да излита в нощта. Помисли си отново за следобедната раздумка с Уорли в яхтклуба и се запита колко ли от тези излитащи полети са еднопосочни.
Магистралата зави на север и минаха покрай стария център на Петаре, който беше от дясната им страна. И този път спомените на Ал Симпсън бяха разбираеми — камбанарията на църквата беше единственото осветено нещо наоколо. Хубаво беше човек да знае, че дори в Каракас Бог поддържа светлината за теб.
Броуди извади смартфона си и зареди сателитната снимка на Петаре заедно с джипиес отметката, която беше запазил по-рано. Реши, че вижда по-пряк път до бардака, и каза на Луис да подмине отбивката, която бяха използвали първия път, и да излезе от магистралата на следващата. Този път Луис не спомена за криене на оръжията, преди да влязат в бедняшкия квартал. Всички разбираха, че след залез-слънце правилата се променят.
Подминаха първоначалния изход и използваха следващия. По пустите улици нямаше и следа от войници от Националната гвардия, полиция или някой друг. Броуди различи два силуета в една тъмна улица и някъде в далечината чу вой на полицейска сирена, последван от характерния трясък на калашник. През прозорците на много от копторите се виждаха трептящи светлини на свещи. Бедняшките квартали изглеждаха по-добре в тъмното, но усещането пък беше по-лошо.
Броуди направи справка с картата и каза на Луис да завие по една по-тясна улица, която се виеше нагоре по склона. След десетина минути излязоха на пътя, който минаваше по билото. Броуди погледна през прозореца към тъмния град долу. Имаше отделни групички светлини, най-вече в по-богатите източни райони, от които бяха дошли. На запад, към деловия и правителствения център, видя осветения позлатен купол на Законодателната палата и розовата фасада на двореца Мирафлорес, който беше окъпан от светлини на прожектори, които сигурно осветяваха и охранителни барикади.
Луис продължи по пътя и фаровете на мицубишито осветиха бялата мазилка на бардака. Броуди забеляза, че на тъмната улица при „Кокошарника“ са паркирани десетина коли и джипове и че около тях има шофьори: пушеха и се шегуваха, докато пътниците им се забавляваха вътре.
Беше виждал подобни сцени по целия свят — бизнесмени и туристи да чукат бедните, също като Ал Симпсън и партньора му. Самият той не се беше отдавал на подобни удоволствия, но не отричаше правото на здравата трудещ се мъж да разпусне и да пъхне малко банкноти в гащетата на бедно работещо момиче. Тормозеше го това, че в „Кокошарника“ проституираха деца. И на практическо ниво политиката „само с покана“, необходима за място, което попадаше извън границите на допустимото дори в Каракас, можеше да му създаде проблеми на входа.
— Това е отвратително — каза Тейлър.
— Мъжете са животни — съгласи се Броуди. — Подмини — каза на Луис и се обърна към Тейлър. — А ти се наведи.
Тя го послуша.
Луис продължи, като се промуши през безразборно паркиралите коли.
Броуди си представи как изхвърча от бардака и тича нагоре по хълма към колата, докато го гонят по петите. Нямаше да е лесно, особено ако капитан Мърсър водеше преследвачите. Освен това не виждаше как би могъл да спипа Мърсър на улицата, докато всички тези коли и шофьори са наоколо. От друга страна, беше извършвал арести на публични места в страни от Третия свят и повечето местни се правеха, че не забелязват, и си мислеха, че това е просто поредната криминална или законна акция (или нещо между двете), което няма нищо общо с тях. И винаги бяха прави.
— Няма да се получи — каза Тейлър.
— Ще направим така, че да се получи.
— Скот, не можем да следим мястото, нито да го спипаме на улицата при толкова много коли и хора…
— Надценяваш готовността на хората пред бардак да се замесват в публично отвличане — прекъсна я Броуди. — Какво толкова може да се оплеска?
— Ти да не си луд?
— Сеньор Броуди е прав — каза Луис, преди Броуди да успее да измисли някакъв отговор. — В Каракас никой не вижда никого, никой не чува и никой не прави нищо. Освен ако човекът, когото търсиш, няма шофьор, който е и охранител.
— Благодаря — каза Броуди.
Продължиха още малко нагоре по тъмния път.
— Обърни, изгаси светлините и спри — каза Броуди на Луис.
Луис се подчини.
— Клекни на пода — каза Броуди на Тейлър и се обърна към Луис. — Приближи „Кокошарника“, но не много.
Луис кимна и продължи бавно, а Тейлър с неохота клекна на пода с гръб към вратата.
Луис спря на петнайсетина метра от „Кокошарника“ и на десетина от най-близката паркирана кола. Броуди и Луис си размениха пистолетите и Броуди даде този на Луис на Тейлър.
