— Si. — Портиерът хвърли бърз поглед на Тейлър и на облеклото ѝ — черна тениска, тъмни дочени панталони с издути джобове, туристически обувки и коса, прибрана под бейзболна шапка — и Броуди реши, че Тито сигурно се чуди защо господинът е по-добре облечен за вечерта. Помисли си дали да не обясни на Тито, че отива в бардак със закъснелия си шофьор, а дамата ще трябва да чака отвън, докато си свърши работата. Този информация сигурно щеше да дойде в повечко на портиера, но пък щеше да обясни защо двамата американци така и не са се върнали.
Отново си помисли за отвличането от крайбрежния курорт в Тунис. Тогавашният му партньор, идиотът Ник Питърсън, не беше успял да намери ключовете на колата под наем, която трябваше да ги откара до плажа, на който Броуди беше упоил с хлороформ заподозрения в шезлонга му. Броуди ясно помнеше трескавия си разговор по телефона с Питърсън, докато заподозреният започваше да идва в съзнание — комедия от грешки, която беше разказвал неведнъж на своите превиващи се от смях колеги в различни барове в Куонтико. Но както винаги казваше, всичко е добре, когато завърши добре. Крадецът щеше да прекара между десет и двайсет години в Левънуърт. Капитан Кайл Мърсър щеше да е късметлия, ако не получеше смъртна присъда, заменена, разбира се, с доживотен без право на замяна. Броуди трябваше само да го намери, да го отвлече и да го върне у дома. А за целта му трябваше само кола и Луис. И най-малката издънка…
— Започвам да се тревожа — каза Тейлър.
Броуди се обърна към портиера.
— Извикайте ни такси, което да ни закара до един бардак в Петаре.
Портиерът го изгледа, сякаш не беше сигурен дали го е разбрал правилно.
— Това е… невъзможно.
— Видя ли? — обърна се Броуди към Тейлър. — Също като в Щатите. Не можеш да вземеш такси до бедняшките квартали.
Тя не намери какво да отговори, а извади телефона си, вероятно за да се обади или да пише на Луис.
Точно в този момент порталът се отвори и един сребрист средно голям седан „Мицубиши“ се плъзна по алеята и спря пред тях. Броуди почти не погледна колата, а продължи да гледа към отворения портал в търсене на големия черен седан, който беше поръчал. Шофьорът на очуканото мицубиши слезе — и за съжаление се оказа, че е Луис.
— Съжалявам за закъснението — каза той и обясни: — Полицията се е раздвижила доста…
Портиерът погледна колата, сякаш казваше: „Нима сте чакали този боклук?“. После сви рамене и отвори вратата за Тейлър. Броуди отиде от другата страна, следван от портиера, който изглеждаше доволен, че се отървава от тях. Броуди даде на Тито пет долара и му каза:
— Пожелай ми късмет. — И му смигна.
Портиерът каза нещо на Луис, но Броуди успя да разбере единствено думата „loco“2.
Луис се качи в колата и Броуди видя, че шофьорът им отново е облякъл тъмния костюм, с който ги беше посрещнал на летището.
— Портиерът попита дали господинът е луд, че иска да ходи в Петаре с такава дама.
— Трябвало е да попита дамата. Какво стана с черната лимузина, която поръчах?
Луис излезе през портала на улицата.
— За съжаление в Каракас вече не могат да се намерят луксозни коли под наем. Казаха ми, че всички били пратени в Богота или Панама, където няма да бъдат откраднати от някой паркинг или отвлечени на пътя.
Броуди си спомни какво беше казала Тейлър, преди да заминат — че страната е станала място, където понякога никакви пари не могат да ти осигурят онова, което искаш или което ти трябва. Истински кошмар за всеки разглезен американец, особено ако ти трябва черна кола с голям багажник и мощен двигател.
Загледа се през прозореца, докато пътуваха из тъмните улици на Алтамира. Лампите не светеха, дори някои от светофарите не работеха. Тук-там се виждаше по някое кафене или клуб, подобно на разпръснати в мрака обитаеми острови. Запита се какво ли става в тези заведения и си спомни как се беше обадил на приятеля си Маркъс, който беше достатъчно луд да остане в Дамаск след началото на гражданската война. Попита го какво е станало с всичките му стари клубове и места, където отиваше да пие. „Претъпкани са! — отвърна Маркъс. — Какво друго ти остава да правиш, когато бунтовниците всяка нощ обстрелват квартала ти с миномети? По-добре да умреш с питие в ръка“.
Венецуела беше страна, която се разпадаше на забавен кадър, и това също беше нещо, от което човек можеше да избяга, пък било и само за една нощ. Броуди си помисли, че тази вечер „Кокошарника“ спокойно може да е пълен с петли.
Забеляза, че Луис е окачил пластмасовия кръст от колата си на огледалото на тази.
— Жена ти знае ли къде отиваш тази вечер?
— Просто ѝ казах, че ще возя клиент от посолството. Тя знае да не ми задава много въпроси.
Ясно. Луис можеше да се безпокои и за двамата. Броуди се зачуди какво ли е да си женен.
