Броуди свали прозореца, обърна се и се подаде навън с калашника. Отзад Луис направи същото с беретата.
Мотористът беше на двайсетина метра зад тях и фарът му осветяваше тесния път. Броуди видя три проблясъка от дулото на пистолета му и му се стори, че чува как един от куршумите улучва колата.
Прицели се с калашника и пусна къс откос. Стреляше нагоре по склона по малка движеща се мишена, а калашникът отскачаше нагоре при автоматична стрелба, така че се прицели ниско и вторият му откос намери целта си. Моторът рязко се завъртя, блъсна се в стената на една постройка и полетя във въздуха. Броуди тъкмо се канеше да се отпусне, когато се появи пикапът; той обаче трябваше да завие рязко, за да заобиколи мотора, което им позволи да увеличат дистанцията и Тейлър направи още няколко десни завоя по подобните на лабиринт улици на квартала. Мицубишито се справяше по-добре, отколкото можеше да предположи човек, ако съдеше само по външния му вид.
Броуди се обърна и се загледа в страничното огледало. Не виждаше пикапа, но чуваше рева на дизеловия му двигател, който отекваше в нагъсто построените сгради покрай виещите се улици. Провери пълнителя на калашника и видя, че са му останали само три патрона.
Излязоха на поредния прав участък и Тейлър настъпи газта и погледна Броуди.
— Добре ли сте?
— Si, señora — отвърна Луис от задната седалка.
— Днес няма да се раздават Пурпурни сърца — каза Броуди.
— Какво стана? — попита тя.
— Бяхме подгонени от въоръжени мъже.
— Имам предвид в бардака, задник такъв.
— Мисията е изпълнена.
— Пипна Мърсър ли?
— Не, но знам къде е.
— Къде?
— Ще ти кажа по-късно. — И добави: — Добро шофиране.
Тейлър зави напосоки още няколко пъти и Броуди вече не можеше да види или чуе пикапа зад тях.
— Опитвай се да избягваш задънените улици, Тейлър.
— Какво си мислиш, че правя, мамка му?
— Ясно.
Тейлър приближи широк четирилентов път, който като че ли щеше да ги изведе от бедняшкия квартал. Зави по него, включи фаровете и продължи надолу по склона. Бедняшките къщи започнаха да оредяват и бяха заменени от изоставени промишлени сгради и дълги участъци гъста гора, която се катереше по склоновете от двете страни на пътя.
Броуди се обърна към Луис.
— Знаеш ли къде сме?
— Si. От другата страна на хълмовете. Източно от Каракас. Ако продължим на север към планините, ще стигнем до магистрала, която ще ни отведе в града.
Броуди погледна в огледалото. Нямаше и следа от пикапа или от някаква друга кола. Запита се доколко териториални са тези банди и дали могат да преминат на чужда територия, за да ги преследват. Но независимо колко се бяха отдалечили от Петаре, пак можеше да им се наложи да си имат вземане-даване с полицията, Националната гвардия, венецуелската армия или СЕБИН. Престрелка между банди не беше кой знае какво, но Луис беше убил двама типове от режима.
Докато продължаваха да се носят с пълна скорост по пътя, Тейлър погледна Броуди.
— Задоволи ли егото и мачистките си фантазии?
— Да.
— Едва не умряхме.
— И още можем.
Броуди извади смартфона си и погледна джипиеса. Тук нямаше покритие и приближаваха края на офлайн картите, които беше свалил в хотела, но като че ли приближаваха отбивка, която продължаваше на север през хълмовете и стигаше до магистралата, която минаваше в посока изток-запад покрай подножието на крайбрежните планини и водеше обратно към Каракас.
— Ще стигнем отбивка. Завий по нея.
Тейлър кимна.
Броуди забеляза кръста на Луис, който се люлееше от огледалото пред дупката от куршум в предното стъкло.
Луис го видя накъде гледа и каза:
— Исус ни пазеше.
Дали да го включи в доклада си? Може би не.
Броуди свали кръста от огледалото и се обърна да го даде на Луис, който го целуна, прекръсти се и го прибра в джоба си.
Броуди видя, че Луис държи беретата в скута си и се взира в нищото. Той току-що беше убил поне четирима души за двайсет минути и най-вероятно това бяха първите му жертви. Броуди си спомни първия път, когато беше убил човек в престрелка в малко градче край Багдад. След престрелката видя тялото — младеж на не повече от седемнайсет, с изкарани органи през дупките колкото юмрук в гърба му, направени от автомата на Броуди. Гледката го беше потресла. Следващия път беше малко по-лесно. А след известно време се превърна просто в ежедневна работа.
Но онова беше война, в която се беше включил доброволно. Луис не беше искал нищо подобно. Просто му се беше случило да вземе погрешните хора от летището.
— Почти се приключи, амиго — каза му Броуди.
Луис го погледна в очите.
— Si.
Броуди погледна напред към тъмния път и черните стени от дървета покрай тях. Наистина се намираха насред нищото в кола, надупчена от куршуми и с разбити стъкла. Очуканата от битката трошка щеше да привлече внимание дори в Каракас, така че трябваше да се отърват от нея, преди да се върнат в хотела.
— Какво стана вътре? — отново попита Тейлър.
— Мисля, че ни чакаха — отвърна Броуди и добави: — Може би не трябваше да показвам снимката на Мърсър на онези от Националната гвардия.
— Първа грешка.
— Да. И онзи задник от „Клуба на прокълнатите“ сигурно се е обадил в „Кокошарника“.
