По време на полета до Каракас Тейлър беше казала на Броуди, че Мадуро наскоро предал контрола над ПДВСА на военните, за да си гарантира лоялността им. Според Луис обаче Венецуела не можеше да добива и произвежда гориво, което да е достатъчно за вътрешното ѝ потребление, така че може би притежаването на голям дял от ПДВСА не беше толкова изгодно, колкото е било преди — и може би генералите започваха да губят търпение. Това място беше толкав банкрутирало и прецакано, че дори корупцията вече не работеше тук.
Помисли си за генерал Гомес, който се мотаел в бардак в бедняшкия квартал, управляван от банда със силни връзки с режима, и за това как се е срещнал с дезертьор от американската армия, отрекъл се от лоялността си към своята страна. Какво беше всичко това? Да не би Гомес да се готвеше да организира преврат? Или да предотврати такъв? Или нещо друго? И как това се свързваше с мотивите на Кайл Мърсър да бъде в тази страна? Това беше един от въпросите, които му беше казано да избягва; Броуди обаче беше твърдо решен да намери отговора му.
Върна се при колата зад сервизната сграда и тръгнаха към намиращия се на четири преки „Ел Дорадо“ — просто трима въоръжени, излезли на разходка по мъртвите улици в гореща лятна нощ.
Отваряха си очите и ушите на четири за потенциални опасности. Броуди си помисли, че ще е доста тъпо да бъдат нападнати изневиделица в Алтамира, след като са преживели престрелка в Петаре. Минаха през пуст градски парк с детска площадка и покрай нещо като скъп ресторант, охраняван от мъж с пушка помпа. Броуди беше посещавал множество опасни градове по света, но Каракас го плашеше. Направо очакваше с нетърпение пътуването в джунглата.
Стигнаха „Ел Дорадо“ и двамата охранители застанаха нащрек при вида на трите фигури, които приближаваха пеша.
— Buenas noches — каза Тейлър, когато приближиха достатъчно. Охранителите явно ги разпознаха, защото единият въведе код в панела и порталът се отвори. Двамата ги погледнаха въпросително, особено Луис и насиненото му лице, но само кимнаха любезно, докато тримата минаваха покрай тях.
Стигнаха до главния вход, където Тито беше все още на смяна. Той им се усмихна, може би изненадан, че ги вижда живи.
— Добър вечер, сеньора, сеньори.
— Добър вечер — отвърна Тейлър. — Ще изтичам до стаята да взема нещо за Луис — каза тя на Броуди и влезе в хотела.
Броуди се обърна към Тито.
— Трябва ни такси, което да откара шофьора ни у дома.
Тито погледна Луис, като сигурно се чудеше какво ли е станало с таратайката му, да не говорим с лицето му.
— Разбира се… Как мина вечерта ви?
— Вълнуващо — отвърна Броуди. — Отмъкнаха ни колата.
Тито направи всичко по силите си да изглежда шокиран.
— Много съжалявам, сеньор. Да кажа ли на някой от хотела да се обади в полицията?
— Тъкмо полицията ни отмъкна колата.
Тито не успя да определи дали американецът се шегува, или просто казва истината, така че не отговори. Наду свирката си и махна на едно такси.
Колата приближи и Броуди и Луис тръгнаха към нея. Когато се отдалечиха достатъчно от говорещия английски портиер, Броуди каза:
— Тази вечер се представи добре, амиго.
— Gracias.
— Аз ти благодаря. Когато пристигнеш на летище „Дълес“, първата ти работа е да поискаш убежище при имиграционния служител, след което се обади на полковник Домброски.
Луис се поколеба.
— Ще го обсъдя с жена ми, като се прибера.
— Няма нищо за обсъждане, Луис. Шофьорската ти книжка е у мъртвец — напомни му Броуди.
Луис се загледа към дърветата зад стената и накрая каза:
— Родителите на жена ми имат приятели, които живеят в Маями.
— Добре. В Маями има много венецуелци. Имаш личния ми мобилен номер. Обади ми се, ако има някакъв проблем в посолството.
Луис го погледна.
— Si.
Броуди му каза личния номер на Домброски и му заръча да го запомни, а не да го записва или да го въвежда в телефона си.
— Обръщай се към него с „генерале“ — посъветва го. — Ще те черпи бира.
Луис се усмихна насила. Несъмнено си мислеше как му предстои да напусне страната си и да се отправи към неизвестното.
— Някой ден може и да се върнеш — увери го Броуди.
— Si. Някой ден.
Тейлър се върна с торбичка, която даде на Луис.
— Пари за път.
Луис се поколеба, но накрая я взе.
— Gracias.
— Гледай да не те оберат — каза Броуди.
Луис потупа глока под сакото си.
— Няма страшно.
Точно така. Луис беше минал през своето кръщене с огън и вече не се страхуваше. Беше уплашен, което бе нормално и здравословно, но не се страхуваше. Броуди си спомни времето, когато самият той беше направил този едва доловим преход.
Тейлър прегърна Луис, а Броуди му стисна ръката, но никой от двамата не каза нищо.
— Vaya con Dios — каза Тейлър.
Луис се качи в чакащото такси и Броуди и Тейлър загледаха как колата минава през отворения портал и изчезва в тъмната улица.
— Нямахме никакво право да го замесваме в това — каза Тейлър.
