Тя не отговори.
— Освен това Кайл Мърсър несъмнено пътува дотам редовно, така че и той трябва да се набива на очи. Щом той може да го прави, значи можем и ние.
— Скот, сигурна съм, че Мърсър е измислил как да пътува до и от район с ограничен достъп.
— Очевидно. А ние сме от ОКР. Това ни е работата.
— Да продължим нататък. — Тейлър посочи друго оградено място на картата. — На петстотин километра южно от Сиудад Боливар се намира Ангелският водопад, за който е споменала свидетелката ти.
Броуди се вгледа в голямото зелено петно, означено като „Национален парк Канима“. Ангелският водопад се намираше на ръба на голяма топографска особеност на име Аян Тепуи, което трябваше да е плосковърхата планина, която Кармен видяла след кацането на пистата в селото. Дотук всичко — времето на полета и имената на местностите — като че ли съвпадаше.
— Този район е прочут със своите планини с плоски върхове, наречени тепуи, които са се образували преди милиарди години — продължи Тейлър.
— Наистина ли?
— Аян Тепуи е мястото, където се намира Ангелският водопад — каза тя. — „Тепуи“ означава „дом на боговете“ на езика на местния народ пемони.
Броуди не беше сигурен, че се нуждае от тази информация, за да открие Кайл Мърсър, но вече знаеше, че Маги Тейлър винаги прекалява с проучванията си на каквото и да било.
— Ще го включим в доклада. Може би в бележка под линия.
Тя му подаде таблета, на който беше отворена въздушна снимка на огромно подобно на плато образувание, заобиколено от гъста джунгла. Върхът на плоската планина се издигаше над облаците. Приличаше на туристическите постери, които бяха видели на летището. Ако Кармен беше тук, Броуди щеше да я попита дали е видяла точно това. Но колко можеха да са планините с плоски върхове и водопади? Все пак един добросъвестен следовател щеше да покаже на свидетелката три-четири снимки и да я помоли да посочи коя точно е видяла. Мислите му се зареяха назад към Кармен с кожената хилка в ръка, преди да ѝ даде халата…
— Броуди? Слушаш ли ме изобщо?
— Да. Слушам те.
— Проверих туристическите курсове до Ангелския водопад, за да видя къде биха могли да спрат туристите — продължи тя. — В района има три селища, в които има места за преспиване — къщи за гости — и писти.
— Браво на теб.
Тя посочи едно оградено място на картата.
— Това е село Кавак… А това градче е Уруйен. Има и по-голямо градче, казва се Канайма. И трите имат писти, и трите са на река, и от всички тях има изглед към планината. Няма начин да разберем в кое от тях е кацнала твоята свидетелка, ако изобщо е кацала там.
Броуди си помисли, че може би беше трябвало да вземе телефонния номер на Кармен.
— Освен ако — продължи Тейлър — не си се сетил да я накараш да ти опише мястото.
Очевидно намекваше, че не е попитал Симпсън за къщите около бардака. Е, Скот Броуди никога не правеше една и съща грешка два пъти.
— Всъщност я попитах.
— И?
— Да видим. — Броуди потърси на таблета снимки от Канайма и видя, че е прилично градче с измазани каменни постройки и църква, което не отговаряше на описанието на Кармен. После намери снимки на Уруйен и Кавак, които си приличаха — колиби със сламени покриви на открита равнина с планината на заден план. Селищата се намираха само на няколко километра едно от друго, но колибите бяха оцветени различно — онези в Уруйен бяха боядисани в наситено кафяво, докато колибите в Кавак бяха с цвета на горчица. Кармен беше казала, че са жълти.
— Броуди?
— Ами… Кармен би могла да ни каже.
— Помислих си, че си я питал.
— Да… Знаеш ли, стандартната процедура изисква да заведеш свидетеля на мястото…
— Сериозно ли говориш?
Не. Надървено.
— Какво каза тя?
— Жълто. Жълти колиби.
Тейлър погледна снимките на таблета.
— Кавак. Сигурен ли си?
— Тя беше сигурна.
— Добре… Значи Кавак отговаря на всички параметри. Писта, изглед към планината, жълти колиби и река. Продължила е с лодка нагоре по реката. Нали?
— Точно така.
— Луис чу ли всичко това?
— Да.
— Да му се обадим ли?
— Сигурен съм, че не е слушал внимателно.
— А ти?
— Никак не харесвам намека в този въпрос. Нека ти напомня, че се обръщаш към висшестоящ — напомни ѝ той.
Тя понечи да отговори, но се отказа.
— Извинявай.
— Извинението е прието. — Броуди отпи от питието си. — Кавак. Не ми звучи испански. А по-скоро полски.
— Името е коренно.
— Кармен каза, че там долу били индианци.
— Казва се „коренни жители“. Или „местни“.
— Ясно.
Броуди си помисли за своята майка хипи, която беше напълнила цяла стая в къщата им със съмнителни произведения на „изкуство на коренните жители“, купени от местни евтини магазинчета. Сигурно притежаваше повече „коренни“ рокли от еленова кожа от всяка друга бяла дама в района на трите щата по времето, когато коренните американци са били все още индианци и терминът „културна апроприация“ все още не е бил измислен.
— Трябва да пийна още едно. — Той стана и тръгна към бара.
Докато си наливаше втория ром, Тейлър го попита:
— Провери ли съобщенията на телефона в стаята си?
— Не.
— Аз проверих моите. Брендан Уорли иска да му се обадиш.
— Да ти налея ли и на теб?
— Не. Освен това имам гласова поща и есемес от него.
