— Той сам го направи — отвърна Броуди и добави: — Някой ден, Маги, когато се озовеш в някоя прецакана страна без мен, няма да се поколебаеш да привлечеш местен, на когото можеш да се довериш. Деца, бременни жени, християнски мисионери, будистки монаси… всеки, който може да ти помогне да изпълниш мисията си.
— Единствената част, която ми хареса, беше „без мен“.
Броуди се усмихна.
— Мисля, че това е последната ни мисия заедно.
— Спокойно можеш да се обзаложиш.
— Което ми напомня… колко му даде?
— Три хиляди.
— Боливара?
— Долара, Броуди.
— Това е повече, отколкото изкарах тази вечер.
— Не са те пребили.
— Но пък стреляха по мен — напомни ѝ той.
— Както и по мен. Благодарение на теб.
— Ясно. Готова ли си за питие?
— Откакто първият куршум мина през предното стъкло.
— Добро оправдание за жаждата.
Тейлър влезе в хотела и Броуди я последва.
— Ако седнем да пием на бара, може да се натъкнем на Уорли, а това е последното, което искаме — каза той. — Да нападнем минибара в апартамента.
— Добре, тъкмо ще можем да се обадим на шефа и да докладваме.
— Да. След второто питие.
Качиха се мълчаливо с асансьора. Вратата се отвори на етажа им.
— Среща в дневната за разбор — каза Броуди. — След двайсет минути.
— Трийсет. — Тя влезе в стаята си.
Броуди също се прибра в своята и излезе на балкона. Нощният въздух беше топъл и влажен, небето беше покрито с плътни облаци. Той се загледа към града и тъмните хълмове на Петаре. Знаеше, че някой ден ще срещне съдбата си в някоя забравена от Бога дупка. Но дотогава нямаше нищо против да върши работата си. Да изкушава съдбата. Да дава на космоса възможност да опита още веднъж с него. Понякога се питаше защо го прави. Може би беше свързано с Ирак, заради вината на оцелелия. Или пък по-скоро с тръпката да погледне смъртта в очите, да плюе в лицето ѝ и да му се размине.
Имаше чувството, усещането, че Кайл Мърсър е сроден дух, прецакан от войната, може би страхуващ се от мира и определено опияняващ се от опасността.
С нетърпение очакваше да му зададе тези въпроси.
Съблече си ризата и влезе в банята да се измие. Забеляза няколко малки драскотини по лицето си, може би от парчетата стъкло. По-добре, отколкото куршум в главата.
Кръвта на Пио беше по ръцете му, а кокалчетата му бяха подути от ударите, които беше нанесъл по лицето му.
Изми ръцете и лицето си със сапун и гореща вода, погледна се отново в огледалото и видя сержант Броуди отпреди повече от десет години в Ирак.
Армията го беше наградила с Бойна значка на пехотата, Пурпурно сърце и Бронзова звезда, което в известен смисъл обобщаваше пребиваването му в ада. Тези униформени украси означаваха нещо за армията и за него и може би някой ден службата му щеше да означава нещо за някой бъдещ цивилен работодател — или бъдеща съпруга и деца. Но единствено онези, които са били в ада, могат да разберат, че всеки медал и всеки белег събужда спомени за смърт, кръв и бруталност.
Имаше го обаче и братството. Храбростта и саможертвата. Невероятната концепция да довериш живота си на човека до теб и да откриеш, че това доверие е реципрочно и безусловно.
Познаваше хора, които бяха пропаднали след бойно назначение — наркотици, алкохол, престъпления — и други, които бяха намерили или изгубили Бог, които бяха изтрили всичко от ума си, и такива като него, които се опитваха да намерят някакъв смисъл в преживяното или да направят нещо, което да уравновеси голямата везна на живота, която се е наклонила в погрешната посока. За него това беше ОКР. Законът. Справедливият съдебен процес срещу точно изстреляния куршум. Това работеше за него през повечето, но не и през цялото време.
А имаше и хора като Кайл Мърсър, които прегръщаха войната по начина, по който други прегръщат жена, за която знаят, че е убила предишните си любовници. Тръпката е невероятна, ако оцелееш след подобно нещо.
Броуди си мислеше, че разбира донякъде какво задвижва Кайл Мърсър, и не беше изненадан да открие, че капитанът е отишъл в джунглата, за да създаде своя собствена Fuerza Delta.
Имаше нещо — някакво липсващо парче, което щеше да навърже всичко. Мърсър. Креншо. Каракас. Имаше и други липсващи части от пъзела, които вероятно се намираха в джобовете на хора като генерал Хакет, генерал Мендоса, полковник Уорли и може би дори полковник Домброски. Но той, Скот Броуди, нямаше да получи тези парчета и не можеше да настоява да му бъдат дадени. Можеше обаче да отиде при източника — при създателя на пъзела, Кайл Мърсър. Както при всяко криминално разследване, отговорите се намираха у извършителя. Трябва само да го откриеш и да го накараш да говори. А откриването на Мърсър току-що беше станало малко по-лесно. А Броуди беше добър в изкуството да накара някого да заговори.
