Дюн (Том трети) полностью

— А каза, че никога не е бил друго освен отдельонен!

— Патрин можеше да поеме цялостното командване на многопланетна боева мощ. Той беше истински магьосник в тактиката, чиято мъдрост съм използвал многократно.

— Но ти нали ми каза, че никога…

— Изцяло по негов избор. Ниският чин му даваше възможност за близък контакт с редовия състав, което много пъти се е оказвало полезно и за двама ни.

— Командир на полк, казваш… — Гласът на Дънкан прозвуча малко по-високо от шепот. Момчето гледаше втренчено повърхността на масата.

— Овладял си напълно познанията за всички задължения и функции. По-буен си от необходимото, но опитът поставя нещата по местата им. Бойните ти умения и владеенето на оръжията превишават полагаемото се за твоята възраст.

Все още без да погледне към Тег, Айдахо попита:

— Каква е възрастта ми… господине?

Точно както гласеше предупреждението в инструкцията: Гола̀та непрестанно ще кръжи около основния въпрос: „Каква е възрастта ми?“ На колко години впрочем може да бъде един гола̀!

Послужи си с хладно осъждащ тон:

— Ако искаш да узнаеш собствената си гола̀-възраст, защо не зададеш въпроса както трябва?

— Как… Каква възраст, господине?

Върху младежкото лице беше натегнала толкова много мъка, че ъгълчетата на очите на Тег внезапно овлажняха от напиращи сълзи. Все пак за случая беше предвидено необходимото предупреждение: „Не показвай прекомерно състрадание!“ Той прикри вълнението си с окашляне, а после хладно заяви:

— Само ти можеш да си отговориш на този въпрос.

Указанията бяха недвусмислени: „Върни всичко обратно към него! Остави вниманието му фокусирано навътре. Емоционалната болка в процеса е еднаква по важност с физическата.“

Дълбока въздишка разтърси момчето насреща му. Беше затворило плътно очите си. В началото, когато башарът бе седнал край масата, Дънкан помисли: Дойде ли моментът? Ще го направи ли сега! Ала осъдителният тон и словесните атаки на наставника му бяха напълно неочаквани. На всичко отгоре думите прозвучаха снизходително.

Гледа ме отвисоко.

Вълна на гняв се надигна в гърдите му. Нима Тег мислеше за него като за глупак, който веднага ще налапа въдицата? Тонът на гласа и поведението са напълно достатъчни, за да бъде подчинена нечия воля. Не, бе доловил още нещо зад снизходителното отношение, подобно на непроницаема металопластова сърцевина. Почтеност… Целенасоченост… Зърна също и готовите да потекат сълзи, както и прикриващия ги жест. Той отвори очи, погледна открито Тег и твърдо изрече:

— Господине, не искам да бъда неучтив, неблагодарен и груб. Но отказвам да продължа без отговори на моите въпроси.

Башарът знаеше много добре указанията: „Ще разбереш кога гола̀та е стигнал до връхната точка на отчаянието. Нито един от тях няма да направи опит да го скрие. Присъщо е на психиката им. Ще го познаеш по гласа и състоянието.“

Дънкан бе почти достигнал критичната точка. Сега мълчанието беше задължително. Трябваше да го принуди да задава въпроси, определящи хода на собствените му мисли.

— Знаеш ли, че веднъж помислих дали да не убия Шуонгю? — попита Айдахо.

Тег отвори устата си, но я затвори без звук. Мълчание! Момчето изглеждаше напълно сериозно!

— Боях се от нея — продължи то. — А никак не обичам да ме е страх.

После сведе поглед и добави:

— Ти ми каза веднъж, че мразим само онова, което наистина ни застрашава.

„Ще приближава и ще се отдръпва… приближава и отдръпва. Изчакай, докато се хвърли напред.“

— Не те мразя — каза Дънкан след малка пауза, поглеждайки отново към Тег. — Просто се почувствах обиден, когато ме нарече гола̀ в лицето, Но Лусила е напълно права: „Истината никога не бива да ни обижда, дори когато от нея боли.“

Башарът отри устните си. Желанието да говори бе го изпълнило до краен предел, но имаше още до мига на хвърлянето напред.

— Не си ли изненадан от намерението ми да убия Шуонгю? — попита момчето.

Тег съзнателно не помръдна. Кимването с глава също щеше да се приеме като отговор.

— Мислех да пусна нещо в питието ѝ. Но си казах, че така постъпват страхливците, а аз не съм от тях. Всичко друго, само не и страхливец.

Неподвижният Тег продължаваше да мълчи.

— Башар, наистина мисля, че не си безразличен към мен… И си прав — никога няма да бъдем другари. Ако не изгубя живота си, ще те надмина. Но тогава вече ще бъде много късно да се сприятеляваме. Ти каза истината.