Много по-късно Тег се опитваше да си спомни дали бе изпълнил дословно всяка подробност на процедурата за разбуждането на гола̀та. Знаеше, че продължава да действа според дадените му нареждания, но паметта сякаш се бе отделила от тялото, оставяйки му свобода да изпълнява както намери за добре получените заповеди. Чудно защо съзнанието повика спомен за друг случай на неподчинение: бунтът при Цербол, където той, макар и още на средна възраст, беше вече башар с огромна известност. Облякъл най-хубавата си униформа, но без медалите (фин нюанс, между другото), за да се появи в пърлещата обедна жега, заляла разораното бойно поле… Без никакво оръжие, застанал срещу напредващите бунтовници!
Мнозина от нападателите му дължаха живота си. А повечето от тях някога му бяха засвидетелствали най-дълбока вярност. Сега обаче изглеждаха обзети от яростно неподчинение. Присъствието на Тег, препречил пътя им, сякаш говореше на войниците: „Няма да нося медалите, показващи какво съм сторил, когато бяхме другари. Няма да съм нищо, което да намеква дори, че бях един от вас. Нося само униформата, свидетелстваща, че все още съм башарът. Убийте ме, което пък ще покаже докъде може да стигне неподчинението ви.“
Когато повечето от атакуващите свалиха оръжието си, а някои дори коленичиха пред стария си командир, той поклати глава: „Никога не се е налагало да ми се покланяте или да превивате коляно пред мен! Усвоили сте лоши навици от новите си водачи!“
По-късно каза на бунтовниците, че споделя някои от поводите им за недоволство. С Цербол наистина бяха постъпили лошо. Но не пропусна да ги предупреди: „Едно от най-опасните неща из цялата вселена са невежите хора с основателни мотиви за недоволство. Няма обаче нищо по-страшно от добре информирано общество на интелигентни хора с подобни оплаквания. Не можете да си представите какви щети е способен да причини отмъстителният интелект. Тиранът щеше да изглежда като добронамерен баща в сравнение с онова, което без малко не сътворихте!“
Беше вярно, разбира се, но в бене-гесеритски контекст, така че можеше да помогне съвсем малко във връзка с нареденото му да извърши сега с гола̀та — довеждането на една почти беззащитна жертва до пълна духовна и физическа агония.
Спомни си всичко това, докато гледаше в очите на Дънкан. (Нали и Белонда му каза да не отделя погледа си от тях!) Те не променяха фокуса си. Бяха взрени право в лицето му, дори в мига на вика, преминал в отчаян крясък:
— Проклет да си, Лето! Какво правиш?
Тег се отдръпна с куцукане две крачки назад. Кракът му беше изтръпнал и го болеше там, където бе ударен. Осъзна, че се задъхва и е на прага на силите си. Вече беше прекалено стар за подобни натоварвания, а се чувстваше и омърсен от онова, което бе извършил. Но съзнанието му все още бе обхванато без остатък от процедурата на разбуждането. Знаеше, че някога голѝте са били събуждани чрез подсъзнателна провокация към убийство на обичан от тях човек. Душата на гола̀та, разбита на части и принудена да се превърне отново в цяло, оставаше винаги с белези в психичен план. Предполагаше се, че и ръководителят на процеса не остава без такива последствия.
Бавно, потискайки острия вик на мускулите и нервите, доведени до безчувственост от страшната болка, Дънкан се плъзна заднешком от масата и застана прав, подпрял се на стола, като продължаваше да трепери и да гледа Тег в очите.
Инструкцията казваше дословно:
Башарът бе неподвижен, точно както гласяха указанията. Споменът за бунта при Цербол напусна ума му; добре знаеше как бе постъпил и тогава, и сега. В известен смисъл двата случая си приличаха. Не беше споделил с бунтовниците никаква абсолютна истина (ако такава изобщо съществуваше), а само необходимото, дето да ги върне в кошарата. Достатъчна бе болката и предвидимите от нея последствия:
Но беше ли вярно същото и за настоящия гола̀ Дънкан Айдахо?
Питаше се какво ли става сега в съзнанието на момчето. Инструктиращите бяха споделили с Тег всичко познато по въпроса, ала той виждаше, че думите са недостатъчни. Очите и лицето на застаналия пред него юноша представляваха достатъчно доказателство за величината на обзелия го душевен смут — постоянното тиково кривене на устата и бузите, както и стрелкащия се насам-натам поглед.
