Дюн (Том трети) полностью

Тег не съумя да се въздържи и пое дълбоко дъх, когато ментатът в него ясно долови признаците на силата, изпълнила гола̀та. Съвсем наскоро, може би дори точно сега, младежът в нишата си бе отишъл, превръщайки се в мъж. Констатацията го натъжи. Бе станало толкова бързо! Нямаше го нормалното преливане между двете състояния.

— Впрочем Лусила не се интересува от мен така, както го правиш ти — рече Дънкан. — Само изпълнява заповедите на старшата света майка, оная — Тараза.

Още не! — нареди си Тег и навлажни с език устните си.

— Попречил си на Лусила да изпълни дадените ѝ нареждания — внезапно изтърси момчето. — Какво се очаква да ми направи?

Моментът бе дошъл.

— А какво мислиш, че трябва да ти направи?

— Не знам!

— Оригиналният Дънкан Айдахо щеше да знае.

— Ти също го знаеш! Защо не ми кажеш?

— От мен се очаква само да ти помогна, за да възстановиш първоначалната си памет с всички събрани в нея спомени.

— Направи го!

— Само ти можеш да го направиш както трябва.

— Но не знам как!

Тег се премести до самия ръб на стола, без да отговори. Точката на хвърлянето напред! Долавяше, че нещо все още липсва, за да бъде отчаянието на Дънкан пълно.

— Господине, знае се, че мога да разчитам движението на устни — каза момчето. — Веднъж се бях качил в наблюдателната кула на обсерваторията. Видях разговарящите долу Лусила и Шуонгю. Дъртата ѝ каза: „Хич да не те е грижа, че е толкова млад! Имаш си заповеди.“

Мълчалив и нащрек, башарът пресрещна погледа му. Беше напълно в стила на Дънкан да се прокрадва тайно из кийпа, да наблюдава и ревностно да търси необходимото му познание. Дори и сега сам бе възприел същата форма на използване на паметта, без да си дава сметка, че продължава да наблюдава и да търси, макар и по различен начин…

— Не помислих, че от нея се очаква да ме убие — продължи младежът. — Впрочем ти добре знаеш какво трябва да ми направи, след като ѝ пречиш да го стори. — Внезапно удари с юмрук по масата и викна: — Отговори, дяволите да те вземат!

Аха, пълното отчаяние!

— Мога само да ти кажа, че нейните намерения са в противоречие с дадените ми заповеди. Тараза лично ми нареди да умножа силата и уменията ти и да те пазя.

— Но нали заяви, че подготовката ми… е сбъркана!

— Беше сторено с цел да те подготви за първоначалните спомени в паметта ти.

— Какво трябва да направя?

— Вече го знаеш.

— Не, кълна се! Обясни ми, моля те!

— Правиш много неща, които никой не ти е показвал. Някой да те е учил на неподчинение?

— Моля те, помогни ми! — прозвуча отчаяното му стенание.

Тег с усилие демонстрира хладно отдръпване:

— По дяволите, какво мислиш, че върша?

Дънкан сви юмруци и ги стовари върху масата, при което чашата му подскочи. Впери поглед в башара. Внезапно на лицето му се появи странно изражение, а блестящите очи говореха, че е проумял нещо.

— Кой си ти? — пошепна момчето.

Ключовият въпрос!

Гласът на Тег внезапно изсвистя като удар с бич по беззащитна жертва:

— Кой мислиш, че съм?

Върховно отчаяние разкриви чертите на гола̀та. Успя само да заекне:

— Ти… Ти си…

— Дънкан! Престани с глупотевините си! — Възрастният мъж скочи на крака и се взря надолу с престорен гняв.

— Ти си…

Дясната ръка на башара се стрелна дъговидно. Дланта му се стовари върху бузата на момчето:

— Нима дръзваш да не ми се подчиняваш?

Изплющя зашеметяващата плесница и на лявата:

— Как се осмеляваш!

Реакцията на Айдахо беше толкова мигновена, че сякаш електрически ток порази Тег. Каква бързина! Въпреки множеството отделни елементи мълниеносната атака изглеждаше плавна и логична — отскок нагоре, стъпване на стола и отблъскване едновременно със саблен удар, насочен към уязвимите нервни възли на рамото.

Благодарение на отдавна придобитите инстинкти башарът се отдръпна встрани, а левият му крак като млатило прекоси масата, поразявайки слабините на гола̀та. Но и самият той не остана незасегнат. Дланта на Дънкан продължи пътя си надолу и ръбът ѝ се стовари близо до коляното на нападащия го крак, който болезнено се вцепени.

В същото време момчето се просна напреко на масата, опитвайки се да отстъпи въпреки достигналия го ритник. Тег го спря с лявата си ръка и удари отсечено с другата в основата на гръбначния стълб, точно в областта на връзката, умишлено отслабена с прекомерни упражнения в последните няколко дни.

Дънкан изстена от страшната парализираща болка, пронизала тялото му. На негово място всеки друг би останал напълно обездвижен, но той само изпъшка силно и поднови атаката си, като замахна със свити пръсти към башара.

Безмилостен, както го изискваше моментът, наставникът бе длъжен да усилва болката на жертвата, която не отместваше поглед от него дори в миговете на върховно страдание.

„Гледай го в очите! — бяха предупредили инструкторите. А Белонда бе добавила, за да затвърди нужната процедура: — Погледът му сякаш ще преминава през тебе, но той ще те назове с името на Лето.“