Дънкан бързо погледна към богато украсения таван, а после към нишата и часовника, издържани в бароков стил. Спомняше си, че бе дошъл тук с Тег и Лусила. Мястото беше същото, но и вече различно.
— Харконите — прошепна той. — Знаеш ли колцина от семейството ми са били измъчвани и избити от тях?
— От Архивната служба на Тараза ми дадоха сведения…
— Отчети, а? Мислиш ли, че думите могат да изразят всичко?
— Не. На въпроса ти обаче имам само този отговор.
— Върви по дяволите, башар! Защо вие, Атреидите, трябва винаги да се показвате като толкова честни и благородни?
— Мисля, че е заложено от възпитанието ни.
— Напълно вярно — чу се гласът на Лусила иззад него.
Тег не се обърна. Какво ли бе чула? Колко време е била тук?
Светата майка приближи и застана до него, но вниманието ѝ бе насочено към Дънкан.
— Майлс, виждам, че си свършил работата си — каза тя.
— До последната буква на заповедите на Тараза — отвърна башарът.
— Оказа се много мъдър и прозорлив — продължи Лусила. — Да, повече, отколкото предполагах. Трябвало е да накажат сурово майка ти за онова, на което те е научила.
— Аха, прелъстителката Лусила — намеси се Дънкан и погледна към Тег, но мигом върна взора си върху младата жена: — Е, сега мога да си отговоря на другия ми въпрос: какво се очаква от мен…
— Наричат ги Впечатки — вметна Тег.
— Майлс — предупреждаващо рече светата майка, — ако си усложнил задачата по начин, пречещ на изпълнението на дадените ми заповеди, ще те опека на шиш.
Безизразно прозвучалият ѝ глас предизвика тръпка у башара. Знаеше, че заплахата е метафорична, но в подразбиращото се от нея се криеше реална опасност.
— Банкетът на наказанията! — възкликна Дънкан. — Колко мило.
— Нищо романтично няма в стореното ти от нас, момче — обърна се към него възрастният мъж. — Служил съм на Бене Гесерит при доста изпълнения, оставили неприятно чувство у мен, но никога не съм имал усещане за подобна низост.
— Без повече приказки! — разпореди се Лусила с максималната мощ на Гласа.
Тег я пропусна през и отвъд себе си, както го бе учила майка му, а после продължи:
— Онези, които се обричат в безукорна вярност на Сестринството, знаят, че само едно нещо е истински важно — оцеляването на Бене Гесерит. Не запазването на живота на отделния индивид, а на самото Сестринство. Измами, безчестия и други подобни са просто празни думи, когато се поставя под въпрос оцеляването на…
— Майлс, проклета да е майка ти! — не скри гнева си Лусила, а с него и комплимента, дължим в случая.
Дънкан се вгледа в нея. Коя бе тя всъщност? Почувства как спомените му сами се раздвижват. Не беше същата личност, в никакъв случай… И все пак, някои елементи и отделни подробности… Нейният глас. Овалът на лицето ѝ. Изведнъж видя отново чертите на жената, която бе зърнал на стената в стаята си в кийпа.
От очите му покапаха сълзи. Собствената му майка бе станала поредната жертва на Харконите. Измъчвана… и кой знае какво още! Невидяна вече от нейния „сладък Дънкан“.
— Богове, как бих искал да има някой от тях сега, за да го убия на място! — изстена момчето.
Отново фокусира погледа си в Лусила. Сълзите замъгляваха чертите на лицето ѝ и улесняваха сравнението. Ликът на младата жена се смеси с този на лейди Джесика — любимата на Лето Атреидес. За миг погледна към Тег и после пак към светата майка, изпускайки при това движение сълзите от очите си. Образите в паметта му се разтвориха в лика на истинската Лусила, застанала пред него. Подобия, сходства, но никога същото… Никога същото.
Можеше да се досети за смисъла. В гърдите му се надигна дивата ярост на същинския Дънкан Айдахо:
— Е, Впечатко, мое дете ли искаш в утробата си? Знам, че не ви наричат майки ей тъй, без нищо.
— Друг път ще разгледаме въпроса — отвърна Лусила студено.
— Хайде, да поговорим на напълно подходящото за случая място! — настоя Дънкан. — Може би дори ще ти изпея една песничка. Не толкова добре, както би го сторил Гърни Халик, но все пак достатъчно прилично като подготовка за креватна гимнастика.
— Намираш ли го за забавно? — попита тя.
— Забавно ли? Не, но
— Не, доколкото зная — каза Тег.
— Ех, никога не е имало друг певец като Гърни! — продължи Дънкан. — Можеше да те убие, докато пееше, без да пропусне и нота.
Лусила заяви с все още ледено изражение:
— В Бене Гесерит сме се научили да избягваме музиката. Предизвиква прекалено много объркващи емоции. И следи в паметта, разбира се.
Целта ѝ беше да го сплаши, напомняйки му за всички Други Памети, както и за заключената в тях мощ, но Дънкан само се изсмя още по-високо.
— Колко жалко! Изпуснали сте страшно много от живота.
И затананика припев на стара песен на Халик:
