Одрейди долови на мига веселата нотка на присмех в гласа ѝ. Колко схватливо бе момичето!
Уаф се обърна и се намръщи. Той също бе чул последните думи. Какво ли си мислеше сега за произнеслата ги?
Светата майка постави едната си ръка на рамото на Шийена и посочи с другата:
— Да, имало е и мост. На същото място голямата стена на Сарийър се е разцепила, за да премине през нея реката Айдахо. Мостът е прекрачвал този процеп.
Девойката въздъхна и пошепна:
— Истинска река.
— Не е била канат, а и е прекалено голяма за канал — кимна Одрейди.
— Никога не съм виждала такава река — отнесено рече Шийена.
— На същото място са съборили Шай-хулуд в нея — продължи светата майка и посочи вляво: — А ей там, на много километри в тази посока, Тиранът някога е съградил двореца си.
— Сега има само пясък…
— Дворецът е бил сринат във Времената на глада. Хората мислели, че там се намира огромно хранилище на подправка. Оказало се, че грешат, разбира се. Той е бил прекалено мъдър за подобна несъобразителност.
Момичето се наведе близо до Одрейди и прошепна:
— Обаче действително има голямо съкровище от подправката. Възпято е. Чувала съм го много пъти. Моят… Говори се, че било в някаква пещера.
Одрейди се усмихна. Разбира се, имаше предвид Устната История. Без малко щеше да каже: „Моят баща…“, визирайки истинския си родител, умрял в същата пустиня. Добре, че вече бе успяла да отклони вниманието на момичето от някогашната тъжна история.
Шийена продължаваше да шепне съвсем близо до нея:
— Защо онзи дребен човек е с нас? Не ми харесва.
— Нужно е за показното изпълнение.
В същия момент Уаф слезе от естакадата върху първия лек наклон на ширналия се отвсякъде пясък. Движението му бе внимателно, но без видимо колебание. Стъпил на пясъка, той се обърна с блестящи в слънчевата светлина очи първо към момичето, а после и към Одрейди.
Шийена заслони очите си с ръка и огледа пустинята.
— Шейтан обича топлината — каза тя. — Хората се крият от жегата, а той идва тогава.
Дали наистина той бе останал спящ във всички свои потомци-червеи?
В нито един от внимателно проучените анализи не съществуваше точно обяснение за причината, накарала човешко същество да се реши на симбиозно съжителство с изначалния червей на Аракис. Кой можеше да знае какво е минавало през ума му в дългите хилядолетия на страшната трансформация? Дали в днешните ракиански червеи наистина бе запазен някакъв, дори и най-незначителният отглас от оня преход?
Наблизо е, света майко — каза Шийена. — Не долавяш ли миризмата?
Уаф се вглеждаше неспокойно в нея.
Одрейди пое дълбоко дъх — плътен прилив на канелен мирис с малко по-горчиви кремъчни отсенки. А още — на огън и на сяра, идващ от кристалния рид пред пъкала, който наближаваше едновременно с големия червей. Тя се наведе, взе щипка кафяв пясък и го сложи на езика си. Имаше всичко в него — от Дюна в Другата Памет до Ракис в днешния ден.
Момичето посочи под ъгъл вляво, точно към лекия вятър, повял от пустинята:
— Оттам. Трябва да побързаме.
Без да чака разрешение от Одрейди, Шийена изтича с лека стъпка до края на естакадата, мина покрай Уаф и се изкачи на първата дюна. Там спря, докато я настигнат спътниците ѝ. Поведе ги надолу по челото на дюната и нагоре по следващата, затъвайки в пясъка; после продължиха покрай голям криволичещ бархан, от гребена на който се вихреха солени пушилки. Скоро вече имаше почти километър между тях и опасания за сигурност с вода Дар-ес-Балат.
Шийена спря отново.
Тлейлаксианецът дойде задъхан до нея. Там, където качулката на влагосъхраняващия му костюм пресичаше челото, сега блестяха капчици пот.
Одрейди застана на крачка зад Уаф. Пое дълбоки, успокоителни глътки въздух, поглеждайки покрай дребосъка в посоката, където бе насочено вниманието и на Шийена.
Отвъд дюната, на която стояха, през пустинята прииждаше бясна пясъчна грамада, тласкана от бурен вятър. Каменното дъно на дълъг и тесен път бе изтеглено между гигантски скални блокове, разхвърляни като тухли, разтрошени сякаш от някой изпълнител на прометеевски дела. Пясъкът бе текъл като река през каменния лабиринт, напомнящ плодове на нечие безумие, оставяйки в страшния безпорядък подписа си с дълбоко извити драскулки и кривулици, след което бе отскочил от ниска стена, за да се изгуби по-нататък в следващите дюни.
