Тонът му бе жаловит и преглъщаше с усилие, което поуспокои епископите. Нормално бе строгият пост да има своите последици. Не бе никак чудно, че след три дни глад изнеженият херцог на Коруин припадна на благодарствената меса. Кардиъл докосна леко рамото му за кураж, а после се обърна, за да успокои останалите. Арилан ги гледа продължително и се върна на мястото си едва, когато Кардиъл поднови месата. Морган и Дънкан забелязаха това и си размениха многозначителни погледи, докато коленичиха отново, но церемонията продължи без никакви нови инциденти. Двамата получиха опрощение и бяха приети обратно в лоното на църквата, и след последните молитви народа и прелатите се насочиха към вратите. Последни вървяха Кардиъл, Арилан и двамата дерини. Кардиъл се преоблече докато останалите излязоха от катедралата и едва по-късно се присъедини към тях, като ги отведе в една от страничните стаи и затвори вратата след себе си.
— Има ли нещо, което искате да ми съобщите, Аларик Морган, херцог на Коруин? — попита той хладно и се подпря на залостената врата.
Морган погледна Дънкан, а после и Кардиъл, който се бе заврял в един ъгъл и изглеждаше доста притеснен.
— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите, Ваше Високопреосвещенство — отвърна предпазливо Морган.
— Често ли се случва един херцог да припадне посред меса? — попита Арилан и го изгледа със студени виолетови очи.
— Ами аз — както вече ви казах, рядко съм постил. Това не е практика в моя дом. А гладът от последните дни и малкото сън си казаха думата…
— Това не е приемливо извинение, Аларик! — епископът го гледаше право в очите — Ти наруши даденото обещание и ни излъга. Използва силите си на дерини в самата катедрала, въпреки че ти забранихме — да, и на двама ви! Желая да чуя оправдание, което е достатъчно смислено, че да бъде прието!
И ще поставя стаи околовръст против теб, ще те обсадя с могили.
Морган устоя на погледа на Арилан, без да мигне, после кимна бавно.
— Да, използвах силите си днес. Нямах друг избор.
— Нямаше ли? — отвърна като ехо Арилан — Осмели се да рискуваш плода на цели седмици усилен труд и внимателно обмисляне заради собственото си непокорство, и сега ми казваш, че си нямал друг избор?
После погледът му падна върху Дънкан.
— Ами ти, Дънкан. Смятах, че на думата на свещеник може повече да се разчита. Предполагам, че и ти си нямал друг избор?
— Сторих само онова, което бе неизбежно, Ваша Светлост. Никога не бихме дръзнали да нарушим даденото обещание, ако не ни го налагаше въпрос на живот и смърт.
— След като въпросът е от такова значение, защо не ме уведомихте. Трябваше да държите Кардиъл и мен в течение, щом и без друго играем една игра. Длъжни сме да знаем за всичките ви действия по въпроси засягащи общата ни кауза.
Морган успя да сдържи резкия си тон, преди да заговори.
— Щяхте да бъдете надлежно уведомен, милорд. Просто стана така, че ние трябваше да вземем това решение. Ако бяхте дерини, щяхте да ни разберете!
— Щях ли? — Арилан си пое рязко дъх, очите му станаха далечни и някак странни.
Обърна се внезапно и плесна с ръце, Морган погледна към Дънкан, при което успя да забележи изражението на Кардиъл. Той бе пребледнял и следеше движенията на Арилан с нескрит страх. Преди Морган да успее да анализира странната промяна в поведението на Кардиъл, Арилан се обърна и с две крачки прекоси разстоянието, което ги делеше.
— Добре, Аларик. Не исках да те обременявам с излишна информация, но явно е дошло времето да го узнаеш. Ти със сигурност не смяташ, че двамата с Дънкан сте последните дерини на този свят?
— Последните — Морган застина, защото внезапно проумя на какво се дължи странното изражение на Кардиъл — вие… значи?
Арилан кимна.
— Така е. И аз съм дерини. А сега ми кажи какво е онова, което няма да разбера.
Морган си загуби гласа. Като клатеше недоверчиво глава, той заотстъпва назад и се стовари в някакъв стол. Все още не можеше да откъсне очите си от епископа-дерини. Дънкан, застанал в страни, само кимаше с поглед вперен в Арилан, сякаш едва сега бе успял да сглоби парчетата от мозайка, която дълго го бе озадачавала. Кардиъл мълчеше. Арилан се усмихна леко и се извърна като продължаваше да ги следи с периферното си зрение.
— Е, да не онемяхте? Дънкан, ти сигурно си подозирал нещо. Как мислиш, добър артист ли съм?
Дънкан кимна, опитвайки се да сдържи огорчението в гласа си.
— Един от най-добрите, Ваше Превъзходителство. Отличен опит зная колко трудно се пази подобна тайна, трябва да се живее във вечен страх и лъжи. Все пак, кажете ми, не ви ли е горчало бездействието, когато други са страдали и умирали, а вие не сте помогнал? Можел сте да ги подкрепите, Арилан. А не сте сторили нищо.
Арилан наведе глава и мълча дълго, преди да отговори:
