— Помагах, доколкото ми стигаше смелостта, Дънкан. Бих искал да беше повече. Но трябва да се съгласиш, че не е лесна работа да си едновременно свещеник и дерини. Доколкото ми е известно, двамата с теб сме единствените посветени в духовен сан през последните няколко века. Не можех да си позволя да рискувам с привързаност далеч по-важни неща от тези. Разбираш ли ме?
Дънкан мълчеше и Арилан сложи приятелски ръка на рамото му.
— Зная как си се чувствал, Дънкан. Но няма завинаги да е тъй, както е било.
— Може би сте прав. Не зная.
Арилан отново насочи вниманието си към Морган, който не бе помръднал от мястото си. Морган бе възстановил самообладанието си, докато двамата духовници разговаряха и сега наблюдаваше Арилан изпитателно. Арилан схвана промяната и застана до него.
— Толкова ли е трудно за вярване, Аларик? Знам, че и твоят път не е бил лесен. Скръбта не е само за свещениците.
— Защо да ви вярвам? — каза Морган — Преди ни измамихте — защо да не го сторите пак? Как може да сме сигурни, че няма да ни предадете?
— Само думата ми — усмихна се Арилан вяло — Или не, има и по-сигурен начин. Защо не ми позволиш да ти покажа защо е нужно да ми вярваш, Аларик? Нека споделим нещо от тъмната страна, стига да не се боиш. Това, което ще видиш може би ще те изненада.
— Вие… ще… влезете в съзнанието ми? — Морган се задъха.
— Не, ти ще влезеш в моето. Опитай.
Морган изглежда се колебаеше, но Арилан внезапно се отпусна на колене до него и се подпря на облегалката на стола му. Двамата даже не се докоснаха — едно от условията, които Морган смяташе за задължителни при първото установяване на контакт между непозната. Арилан обаче не мислеше така. Морган отправи мисълта си предпазливо към него и в следния момент се озова обгърнат от ума на Арилан. Мислите му бяха подредени в строен интелект, който обаче не бе лишен от очарование. Морган разбра, че не може да не харесва човек като него. Зърна мигове от живота на Арилан като младеж в семинарията, в първата му енория, на заседанието на Курията миналия март, когато се бе противопоставил на Отлъчването. Колко много неща не очакваше да открие тук!
После отново се озова навън и Арилан просто го наблюдаваше. Без да продума, епископът се изправи и се отдалечи към другия край на стаята. Изгледа останалите и рече с напълно спокоен тон:
— Време е да вървим.
Морган кимна покорно и се изправи. Дънкан и Кардиъл го последваха.
— По пътя може да ни разкажете какво стана в катедралата — добави Арилан и обгърна всички с един жест на примирение — След това ще е най-добре да се оттеглим за почивка. Утре потегляме призори. Не бива да караме Келсън да чака.
Два дни по-късно Келсън прие почитанията на епископите при Дол Шая и сам той получи опрощението им заради общението си с бившите еретици. След още два дни армията спря пред портите на Корът.
Келсън не изглеждаше особено изненадан от новината, че Арилан е дерини, което бе странно. От мига, когато научи, че Дънкан, Морган и непокорните епископи се присъединяват към него, разбра, че нещо жизненоважно се е променило. Наистина, никой от епископите, освен Кардиъл не узна потеклото му, но отношението им някак си се промени, те усещаха силата му, макар и да не го съзнаваха.
Келсън, който дълги години бе учил как да открива скритото в думите и жестовете на хората, забеляза, че дори Морган и Дънкан се държаха различно с Арилан — нещо, което и той не можеше изцяло да обясни, въпреки че ги познаваше от много време. Самият той прие новината, че Арилан е дерини така, като че ли винаги го е знаел, но е било нужно да му го припомнят. Това много му помогна в случая. Защото още преди войските да стигнат до Корът, четиримата дерини вече бяха екип. Келсън почувства нова увереност и прилив на сили, когато спряха на върха на едно възвишение преди града и се загледаха в стегнатите редици на пристигащата армия.
Бяха прогонили няколко банди от облечени в сиво конници, така че отдавна пристигането им пред Корът бе известно на цялата област. Не можеха да разчитат на изненадата. Следобедното слънце огряваше пустеещата равнина, а вятърът люлееше високата до пояс трева като някакво зелено море. На югоизток, обвити в мараня, смътно се различаваха сребристосините морски талази. Въздухът бе напоен с мирис на сол, трева и гниещи водорасли.
Келсън огледа местността за десетина минути, като обърна особено внимание на изсечените крепостни стени и голите пясъчни дюни, по които се движеха отделни отряди от армията му. Далеч на северозапад се виждаха виолетовите знамена на войниците на Кардиъл, след копиеносците идваше тежката пехота, чиито огромни щитове се различаваха ясно дори оттук.
Вляво сред дюните бяха разположени стрелците на Нигел Халдейн. Барабанчиците се открояваха ясно със зелено-лилавите си униформи. Поддържаха бърз, маршов ритъм, като от време на време се провикваха, за да отбележат стъпката. С всеки от стрелците вървеше и копиеносец с широк щит, чиято задача бе да пази стрелеца от вражеските лъкове. Всички те носеха цветовете на Стрелковия Корпус на Халдейн.
