Зад Келсън бяха строени най-елитните части от кавалерията на Гуинид, рицари и пажове готови да следват навсякъде своя крал.
Знамената на владетелите на Хортнес и Вариан, Линдестарк и Рорау, Бетенар и Пелагог се вееха над главите им. Там бяха събрани потомците на най-могъщите родове в Гуинид благородници, чиито предай са били верни на Короната през цялата история на страната, от самото основаване на Единадесетте Кралства. Вдясно се вееше грифонът на Морган, самият той очевидно обсъждаше някакви подробности около предстоящата атака. Встрани се виждаше герба на рода Маклейн, спящи лъвове и рози и червения знак на Дънкан, който сега бе единствен наследник на Касан и Киърни, след като по-големият му брат Кевин бе мъртъв. Единствено сребърният кръст изписан върху бронята на Дънкан свидетелстваше за духовното му служение. Той скочи от коня и се поклони на Келсън, след което се обърна към приближилия се Морган. На върха на хълма се събраха всички гербове на кралската армия — Грифонът и спящият лъв. Лъвът на Гуинид и епископското знаме на Арилан и Кардиъл. Последен пристигна Нигел със своя лъвски полумесец.
— Е, какво ще кажеш, Морган? — попита Келсън, като свали шлема си и приглади гарвановочерната си коса с ръка. — Ти най-добре познаваш силата на собствената си крепост, може ли да бъде превзета?
Морган изсумтя и се наведе напред в седлото си.
— Само некадърен пълководец би тръгнал с директна атака срещу такава крепост, Ваше Величество. Всъщност всяка стена има по някое слабо място, макар че бих предпочел да си възвърна града, без да го разрушавам. За съжаление не разполагаме с време за продължителна обсада.
Арилан гледа дълго към залязващото слънце, преди да се обърне към Келсън. Последните лъчи се отразиха в лъскавата му броня. Двамата с Кардиъл носеха доспехи под епископските си мантии — истински служители на войнстващата Църква. Погледът на Арилан отправен към Келсън бе изпълнен с въпроси.
— Спуска се мрак, Ваше Величество. Ако не възнамерявате да нападнем под закрилата на тъмнината, ще е най-добре да се подготвим за нощуване.
— Прав си, вече е твърде късно — Келсън пропъди някаква муха от главата на коня си — Освен това се надявам, че все още можем да преговаряме с тях, без да вдигаме оръжие.
— Не ми се вярва да успеем, мой принце — намеси се Дънкан — Не и докато Уорън командва там. Човекът е обсебен от омраза срещу дерините. Дълго ще трябва да го убеждаваме.
Келсън се навъси.
— Знам. Но ще трябва да опитаме на всяка цена. Кардиъл повикай останалите епископи. Морган и отец Дънкан ще съобщят на останалите, че ще прекараме нощта тук. Не е зле и да разположите стражи, преди да направим опит да преговаряме. Не искам външните ни станове да се бият през цялата нощ срещу бунтовниците.
— Разбрано, мой принце.
Много погледи следяха действията на кралската армия зад стените на обсадения град. Там бяха и Уорън де Грей и неколцина от лейтенантите му. Сивите очи на Уорън не пропуснаха да отбележат многобройните гербове и знамена покрили равнината пред града. Несъмнено гледката бе внушителна.
Уорън не изглеждаше като човек покорил половината Коруин. Бе средно висок на ръст, късо подстриган и с брада, чийто цвят бе труден за определяне. Дрехите му бяха сиви, сива бе и пелерината, пристегната със сребърна закопчалка на врата му. Единствено черният орел, закачен на гърдите му нарушаваше монотонността на дрехите му. Стоманените предпазители на ръцете и краката му също блестяха с всепоглъщащия сив цвят. Само очите привличаха вниманието върху този човек, който сега бе известен като лорд Уорън — очи на мистик, ясновидец и както твърдяха някои — светец.
И с тези очи Уорън проникваше в човешката душа, както се говореше; и пак с тях носеше изцерение на хората, подобно на старовремските пророци и светци. Този мъж пристигна от северна земя и проповядваше изтребление с огън и меч за всички, които имаха в себе си кръвта на дерините и вдигна хората на свещена война срещу прокълнатата раса, безчинствала тъй дълго из тези равнини.
Сам Господ го бе пратил — или поне така мислеше Уорън. Победите, които извоюва и фанатичната преданост на последователите му сякаш подкрепяха това твърдение. Дори Курията го подкрепяше, макар и заради архиепископа на Гуинид Едмънд Лорис, който сам бе измежду най-върлите врагове на дерините.
Сега въстаниците на Уорън и войските на Курията се бяха укрепили в Корът, за да се бият срещу законния владетел на града и краля на Гуинид. Бяха влезли в града благодарение на предателството на неколцина от стражите, без да дадат каквито и да било жертви. Колкото до привържениците на Морган, сега те лежаха в тъмниците на Корът, хранени добре, но все пак затворници на религиозните фанатици. Необикновената сила на Уорън бе привлякла за неговата кауза дори по-старите граждани на Корът, независимо от изпитаната им лоялност към херцога и краля. Сега, скрит зад високите бойници на крепостната стена, Уорън преценяваше силата на противниците си. Зад него се чу подрънкване на меч и един от лейтенантите му се прокашля, преди да се обърне към него:
