— Мнозина са тръгнали с тях, милорд. Ще успеят ли тези стени да ги задържат?
Уорън кимна.
— Засега да, Майкъл. Морган не е бил глупав, когато е решавал как да укрепи града си. Подсигурил се е срещу всяка възможна атака, която е предвидил. Ще видим дали ще преодолее собствената си отбрана.
Вторият адютант, Пол де Джендъс, поклати глава и рече:
— Боя се да не успее, милорд. Знаем на какво е способен. Помните ли как се измъкна от Свети Торин, когато даже не можеше да разчита на магическите си сили. Сега с него са и други дерини: свещеника Маклейн, краля, а може би и неговия чичо и синовете му. Всички от рода Халдейн са опасни.
— Не се грижи за това — успокои го Уорън. — Смятам, че дори деринските заклинания ще се разбият в тези стени. А между другото къде са нашите архиепископи? Знаят ли какво става тук?
— Идват, Милорд — обади се трети глас. — Епископът на Валорет просто побесня като научи.
— Не се и съмнявам — промърмори Уорън с лека усмивка. — Епископът на Валорет е известен с избухливия си нрав. Още повече че не се бои да застане срещу Морган. Този следобед ще имаме възможност да го видим в действие.
Навсякъде около Уорън се тълпяха стрелци и копиеносци, които заемаха позиции зад бойниците. Там бяха струпани и огромни купчини камъни, чието предназначение бе да посрещнат незащитените нападатели. Уорън се извърна към стражевите кули и видя епископските роби да се приближават откъм най-високото укрепление. Неговото собствено знаме се вееше в усилващия се морски бриз над една от по-ниските кули. Скоро и над останалите укрепления се развяха епископските знамена, а под тях се виждаха гербовете на мнозина дребни благородници, които се присъединиха към светата кауза.
Уорън отново насочи вниманието си към вражеските пълководци, които се бяха събрали пред армията си. До краля бе застанал висок конник облечен в бяло. В този момент към Уорън се приближиха архиепископ Лорис и Кориган, заедно с неколцина от по-ниските духовни санове. Лорис носеше обичайното си виолетово наметало, което сега се развяваше от силния вятър, задухал откъм морето. Краищата на бялата му коса се вееха като ореол изпод епископската му шапка и Уорън се чудеше как ли я бе закрепил на главата си, за да не я отнесе вятъра. Единственото му украшение бе големия сребърен кръст окачен на врата му и епископския му пръстен. Кориган изглеждаше видимо напълнял през последните няколко месеца, а очите му гледаха подплашено към равнината под тях.
Лейтенантите на Уорън се поклониха ниско пред прелатите, а той самият се задоволи с леко кимване. Лорис кимна сковано в отговор и се подпря на стената.
— Тъкмо бях тръгнал, когато дойде адютанта ти — каза той, без да се обръща към Уорън. — Какво ще предприемат според тебе?
— Изглежда, че искат да преговарят, Ваша Светлост. Съмнявам се, че ще нападнат преди падането на нощта. Келсън и белият конник са най-отпред, а до тях са епископите Кардиъл и Арилан, и останалите, а по-назад е принц Нигел. И разбира се Морган и отец Маклейн. Явно са убедили епископите в невинността си, защото всички са навлекли бойни доспехи.
— Ах, невинността им! — изръмжа Лорис. — Бог ми е свидетел, че ти си най-добре запознат с „невинността“ им, Уорън. Нали бе в Свети Торин!
— Така беше, милорд — отвърна му Уорън. — Но фактът е, че „невинните“ са разположили стана си срещу нас и очевидно искат да преговарят. Допада ли ви идеята?
Лорис се изви към парапета, за да огледа по-добре равнината, след което се обърна към Уорън. Към портите се приближаваше малка група с бяло парламентьорско знаме.
— Ами добре, поне ще ги изслушаме. Съобщи на хората си да не им пречат и да ги пуснат при нас.
Докато Лорис говореше, белият конник препусна напред като развяваше високо знамето. По всичко изглеждаше, че е невъоръжен. Уорън вдигна далекогледа си и успя да разчете герба извезан върху нагръдника на конника. Това беше Конал, най-големият син на принц Нигел. Младият мъж спря коня си на около петдесет метра от крепостта. Уорън вдигна ръка, за да сигнализира на хората си да не го закачат. Тетивите се отпуснаха. Конникът се приближи още малко, очевидно търсеше някой от командирите, за да се обърне към него.
— Нося съобщение за архиепископ Лорис и онзи, който се нарича Уорън де Грей — провикна се младежът като гледаше към назъбените бойници.
Лорис се стегна вътрешно, но все пак пристъпи напред, Уорън го последва. Момъкът ги забеляза и накара коня си да отскочи настрани, по-близо до тях. Дори Уорън трябваше да признае, че е великолепен ездач.
— Ваше Преосвещенство! — провикна се Конал. В гласа му се долавяше известна нервност.
— Аз съм архиепископ Лорис, а Уорън де Грей е до мен. Какво е съобщението ти?
Младият човек се поклони леко, без да слиза от коня и вдигна поглед към тях.
— Благородни братовчеде, кралят ме изпраща, за да ви съобщя, че иска да преговаря. Той моли да бъде запазено примирието, за да може да се приближи на разстояние, от което да можете да говорите. Ще бъде ли зачетено желанието му?
Лорис се консултира с Уорън и кимна.
