— Бог да те пази, приятелю мой — изрече тихо той. — Скръб ще е за мен да си отидеш, преди да е дошло времето ти. Предстои ни много работа заедно, ти и аз.
Кардиъл кимна мрачно, но не проговори, за да не му изневери гласа. Арилан се усмихна.
— Разбираш защо тръгваш ти, а не аз, нали?
— Разбирам, че трябва да помогнеш на принц Нигел, ако стане нужда. Някой трябва да бъде с него, ако нещо се случи с Келсън, да не дава Господ.
Арилан се усмихна и кимна леко.
— Това е само половината от истината. А не ти ли минава през ум, че от четирима ви, ти си единственият без деринска кръв?
Кардиъл погледна косо приятеля си, после сведе очи.
— Обяснявам си го с това, че аз съм водачът на отцепилите се епископи. Така останалите биха се вслушали в думите ми. Но има и друга причина, нали?
Арилан го потупа по рамото.
— Разбира се има и друга причина, но в нея няма нищо страшно, уверявам те. Просто се надявам, че ще имаш възможността да наблюдаваш някой от най-изкусните в деринските заклинания, когато ги прилагат на практика. И макар че зная, че си повярвал с ума си в онова, което ти разказах за дерините, бих искал да го видиш с очите си и да повярваш със сърцето си.
Кардиъл го погледна в очите и му се усмихна измъчено.
— Благодаря ти, Денис. Аз… аз ще се опитам да държа и ума, и сърцето си отворени.
— Не ще те моля за друго — отговори Арилан.
Кардиъл обърна коня си и пое с лек тръс след останалите. Фигурата му сякаш се топеше в светлината на безбройните огньове. Арилан се обърна все така усмихнат и се запъти към Нигел, който продължаваше да стои на входа на кралската палатка.
Около половин час по-късно петимата ездачи слязоха от конете всред дълбока клисура, югоизточно от Корът. Най-напред се бяха насочили на запад, след което завиха на юг, за да се възползват от прикритието на скалите. Сега, на около половин миля от външните стени на града, Морган им направи знак да пазят тишина и навърза конете с общ повод, след което го подаде на Конал.
— Побързай, момко — прошепна той. — Внимавай да не се отклониш навътре, преди да си стигнал до мястото, където завихме. Не искам да те забележат от крепостта.
— Ще внимавам, Ваша Светлост.
— Добре. Сега изчезвай — прошепна Морган и го тупна по коляното. — Дънкан, приятели, да вървим.
Конал поведе колоната от коне нагоре по брега, а Морган се заизкачва по стръмнината. Останалите го изчакаха докато стигне до най-високата точка на прилива и им даде знак да го последват. Фигурите им, загърнати в тъмни наметала, хвърляха неясни сенки в лунната светлина.
Насочиха се към тъмна цепнатина в скалите, която почти не се забелязваше всред гъстите храсти около входа й. Морган се наведе и потъна в нея. Другите трима — Дънкан, Келсън и Кардиъл се спогледаха. Най-сетне Дънкан се престраши и се наведе към цепнатината. Вътре цареше непрогледен мрак. Внезапно лицето на Морган изплува от тъмнината на сантиметри от неговото.
— Исусе, стресна ме! — изсумтя недоволно Дънкан. — Нищо не виждаме.
Морган се ухили, зъбите му проблеснаха в бледите лунни лъчи.
— Идвайте, по-навътре се разширява, само в началото трябва да се наведете. Ти си първи, Келсън.
— Аз?
— Побързайте. Хайде, помогни му, Дънкан. Трябва да се престрашите.
Келсън се подчини и се сви преди Морган да потъне отново в мрака. Дънкан се наведе, за да помогне на младия крал. Лицето на Келсън бе бледо, а очите окръглени в бледата светлина, докато се взираше в мрака, където трябваше да скочи. После просто изчезна, само едно глухо тупване и неясното проклятие, което краля избълва, показваха, че е стигнал до пода. Дънкан направи знак на Кардиъл да го последва и скоро и четиримата се намираха в тъмното подземие. Морган ги остави да постоят няколко секунди, докато очите им привикнат към тъмнината, а после опипа стената с ръка, докато открие пролуката, която водеше надолу към още по-непрогледна тъмнина. Обърна се към спътниците си и им направи знак да се съберат около него.
— Дотук добре. Всичко е както си го спомням. Не смея обаче да запаля светлина, преди да сме минали първите два завоя, защото не е ясно дали някой не се навърта в района. Хванете се за коланите си, а аз ще водя. Помня добре първите двадесетина метра от пътя.
Останалите изръмжаха одобрително и скоро се наредиха в колона, първо Морган, след него Келсън, Кардиъл и Дънкан. Кралят хвърли един прощален поглед към звездното небе и Морган ги поведе. Няколко минути по-късно водачът им спря, но на останалите им се струваше сякаш са минали години. Мракът ги обгръщаше изцяло, нямаше даже намек за бледата светлина, която ги съпровождаше в началото.
— Всичко наред ли е? — попита Морган.
Всички измърмориха, че са добре, след което Морган пусна ръката на Келсън и отстъпи крачка назад. Кралят се взираше безпомощно, но скоро проумя какво прави Морган. Зеленикава светлина се разля наоколо и Кардиъл ахна като видя, че в ръката на водача им свети малка искряща сфера.
— Спокойно, епископе — рече Морган с протегната напред длан. — Това е само светлина, нито добра, нито зла. Ето, докоснете я. Тя е студена и напълно безобидна.
