Когато се преоблякоха, само Морган и Дънкан изглеждаха горе-долу прилично. Келсън бе навлякъл някаква къса риза, но наметалото бе по-дълго от необходимото и леко се влачеше по пода. Кардиъл пък се бе облякъл целия в черно, но с това приключваше всяка прилика с духовник. Туниката бе твърде стегната в кръста, а ботушите му стягаха, но широкото черно наметало прикриваше останалото. Избърса дървеното си разпятие и отново го сложи на врата си. Същевременно Морган и Дънкан прехвърляха разни мечове и ками от частната колекция на Морган. Най-сетне домакинът им вдигна ръка, за да привлече вниманието им и отиде до голямата дъбова врата, върху която ясно се виждаше големия зелен грифон. Той погледна през окото на грифона от другата страна и им направи знак да мълчат. После отвори вратата и прекоси коридора до отсрещната врата. Остана дълго с ухо опряно в нея, преди да се върне при тях и отново да затвори първата.
— От другата страна има стража, както и предполагах. Дънкан, ела с мен да чуеш. Ако е достатъчно податлив ще можем да го контролираме през вратата. Иначе ще се наложи да го убием.
— Нека поне опитаме — рече Дънкан и се плъзна покрай Морган. Двамата останаха дълго време с ръце опрени на втората врата като дишаха съвсем леко. Най-сетне Морган поклати глава и измъкна камата си от ножницата. Произнесе беззвучно „Готов“ и Дънкан кимна мрачно, опипвайки ключалката.
Келсън и Кардиъл се приближиха, за да виждат по-добре действията им, а Морган се опря на едно коляно като балансираше внимателно ножа в лявата си ръка. Вратата се открехна безшумно и острието се втурна в очерталия се процеп. Когато Морган отстъпи назад, камата имаше мокър, червен блясък. Чу се глух стон и някакво тяло се свлече тежко от другата страна. Дънкан отвори широко вратата, пред която лежеше един от бунтовниците. Раната бе нанесена в долната част на гърба и бе несъмнено смъртоносна. Морган се поколеба за миг, след което го издърпа навътре в стаята. През лицето на Кардиъл мина сянка и той прекръсти падналия на пода мъж, преди да се присъедини към останалите.
— Съжалявам, но беше неизбежно, епископе — прошепна Морган като притвори вратата и им направи знак да го последват.
Кардиъл кимна, но без да продума, и тръгна след него.
Близо пет минути се промъкваха из разни коридори, преди Морган да свали една от факлите и да натисне част от стената зад нея по особен начин. Изведнъж коридора хлътна навътре и се оформи малка ниша, през която спокойно можеше да мине един човек. Морган ги пусна пред себе си и ги последва като затвори стената зад гърба си. Отдалечиха се от мястото на повече от десет метра преди да спрат.
— Сега ме слушайте и то внимателно, защото сигурно няма да имам време да ви повторя всичко отново. Оттук започват стотици тайни входове, които пресичат замъка на всички нива. Оттук ще отидем право в моите покои, където се обзалагам, че ще намерим или Уорън, или някой от архиепископите. А сега никой да не си отваря устата, докато не ви разреша. Съгласни ли сте?
Никой не възрази, така че четиримата отново тръгнаха и се озоваха в коридор застлан с дебели килими и драперии, окачени по стените. Морган подаде факлата на Дънкан и отмести една от драпериите вляво. В стената имаше скрита пролука, през която надзърна Морган. Внимателно огледа помещението с всичките му познати подробности, което бе негов дом до преди няколко месеца. Както предположи, в стаята бе настанен Уорън де Грей и в момента обсъждаше нещо с командирите си. Морган махна на Дънкан да изгаси светлината и им посочи още няколко шпионки в стената. Така можеха да узнаят какви са плановете им, преди да предприемат каквото и да е.
— И к’во смятате, че ще направят срещу нас? — питаше един от хората на Уорън. — Не че мъ и страх от дерините, пък не се боя да умръ, ако требе, ама ако херцогът ’земе да използва магия? Ни’ква защитъ немаме срещу туй, освен вярата ни, де.
— Това не е ли достатъчно? — прекъсна го Уорън, седнал с гръб към камината.
— Абе, да, ама…
— Вярвай в правотата на делото ни, Маркъс — обади се трети глас — Господне подкрепи ли Уорън онзи ден, когато ги хванахме в параклиса на Свети Торин? Никаква магия не можа да ни спре.
Уорън поклати глава и се обърна към пламъците.
— Не ти е добър примера, Пол. Морган беше упоен, когато го хванахме в Свети Торин. И аз му вярвам в онова, което ми каза тогава, че не може да използва вълшебната си сила, ако е поел от онази деринска отрова. Нали така разбрахме, че и братовчед му Маклейн е като него. А той не би се разкрил, ако въпросът не бе на живот и смърт.
— Значи все тая, ’сичко мо’е да стори херцогът, за да ни избие — изблея Маркъс. — Сигурно мо’е целия тоя замък да ни го срути връз главите, ако иска. Мо’е…
— Не мо’е — имитира го другият — Той е разумен мъж, нищо, че е дерини. Не би разрушил собствения си дом, освен ако няма друг избор.
В същия момент на вратата се потропа силно. Уорън се изправи, без да каже онова, което си бе намислил и се провикна:
— Влез.
Тропането обаче продължи още по-настойчиво и Пол се запъти към вратата.
